Вчера за пръв път влязох в църква в Швеция. Манана и Георгий ме заведоха, ако не бяха те, можеше да пропусна, защото аз отивам в църква само когато имам силно желание за това и ми се струва прекалено повърхностно просто да се отбия от любопитство.
Щях да сгреша, ако не бях отишла. В 10 започна неделната меса. Посрещна ни лично свещеникът. За пръв път срещнах лично жена-свещеник, ние нямаме дума за това, нали? Блага жена над петдесетте с лек грим, кестенява коса, подстригана на черта. Беше с бяла дреха, върху нея зелена, без други украси освен един златен кръг на гърба. Раздадоха на всички псалтир и по една тънка принтирана книжка с текстовете и нотите на песните, които ще се пеят точно на тази служба, номерата на псалмите бяха написани на две табла от двете страни на олтара, нещо като 1, 89, 268, 389, 269.
Дамата застана отпред, имаше безжичен микрофон, и започна да говори спокойно и бавно. Аз защо не мога да говоря пред публика нито спокойно, нито бавно? Може би защото нейната публика вече е спечелена. Абе не знам, но реших и аз да се опитам другия път да говоря по-бавно.
Всеки с грижите си.
Службата звучеше като детска приказка, прекъсвана от песни, които всички припяваха. Нямаше много хора. Стените са бели, украсени нарядко с пластики, картини, тъкани пана, но наистина бялата светла стена преобладава, а някои от украсите са съвсем светски на вид. Два витража. Един възрастен мъж и едно момиченце по едно време излязоха и прочетоха съвсем кратки откъси, може би бяха библейски текстове. Имаше специално място с микрофон и разтворена книга. За момиченцето дори имаше приготвено едно малко червено столче, на което да стъпи, но понеже то беше височко, може би това лято се е източило, нали знаете онези малки руси до бяло деца с покафенели крака и с ръце, тънки като клечки. Така че без столче не стигаше до микрофона, а върху столчето пък ставаше твърде високо, затова чете приклекнала, със сериозно лице, все едно чете старателно написано домашно.
Беше много хубаво да съм там, макар че и дума не разбирах, мисля, че всичко разбрах и добре си поревах, имам си аз за кого да плача. Всеки си има.
А следобед с едно червено корабче отидохме със Свежа на остров Костер, където видях много красотички, но сега мисля за църквата (две за един ден). Снимките по-долу са на църквата на острова. Това е малка църква на рибарите, с камък в памет на загиналите в морето в двора, а вътре – регистър на загиналите рибари от острова – от началото на 18 век до днес, последната жертва от 2004. Не е лесно.
Ние сме толкова достъпни пред всички сили, които ни обгрижват и застрашават, толкова открити и оголени в меките си дрехи, във веселите си лодчици, в къщите. Старци, родилки, деца, болни, пътници, хора на работа и хора, които се събуждат, влюбени, уморени хора.
Имаше къде да запаля свещичка, а на двора от двете страни на онзи камък две хубави кучета толкова тържествено чакаха стопанките си, че цялата ми мъка се стопи.