Ода за трите Гергани от Жанет 45

Те са винаги засмяни.
Те са 3 в 1 Гергани.

Действат, мислят независимо
и работят герганисимо,
в смисъл, както те си могат:
бързо, качествено, много.

Триизмерни, то е ясно.
С всичко справят се прекрасно.
Тук на място и в чужбина,
дзак! – във детската градина,
в НДК на панаира,
нямат мира, нямат спира.

Със кашони за банани
трите пламенни Гергани
със една ръка жонглират,
с другата пък дирижират.
Нови сцени те намират,
промотират, аплодират,
автори пропагандират,
номинират, консервират,
менажират, моделират,
вдъхновяват и сервират
на пазара изненади.

Те са хубави и млади.

Гери Панч., икона модна,
е звезда международна.

Вундеркинд е Гери Д.
Тя е гордост на градъ,
символ на Добрата Стара
поетична Ески Зара.

Гери Първа в Пловдив бди.
Тя е тука от преди,
тя е като Пловдив вечна,
енергична и сърдечна.

Делникът им – динамичен,
подвигът им – герганичен!
Те се борят героически,
побеждават герганически!

Първи финал, с щемпел от ОТК:
Три Гергани – бойна ядка.
Всяка е добра и сладка.
Мека сила и юначество!
ГГГ е знак за качество!

Втори финал, православен:
Между книгите е тронът им.
Свети Георги е патронът им.
Виж, Герганите се смеят
и във тях се влюбва змеят.

Финален финал, пее се по мелодията на „Сладкопойна чучулига“:
Хей, Гергани работливи,
погледнете ваште ниви:
книги пърхат със листа
и ви славят по света!

Снимки от празника

Премиерата в Благоевград още ми поддържа хемоглобина висок. Като се сетя, и се усмихвам (по доста пъти на ден).
Днес на страницата на Камерна опера Благоевград публикуваха албум със снимки и аз го споделям тук, за да си го гледам.
Както казва доктор Толев, „По улиците свети слънчице, а зимата се бави. Събирам радостта по зрънчице – тъй зимнина се прави.“

Спи-спи

Усещам, майка не иска
да й подръпвам ръкава.
Все още е тук, наблизко,
но някак спря да внимава.

Гранитни, смътни години
стоим без нея самички.
Тя гледа все да намине
и да помогне на всички.

Макар че вече я няма,
от сън на сън пак надниква.
Но с тази мъка голяма
полека-лека се свиква.

Все още ясно се чува
и ва́жи нейната дума,
но нови случки и снимки
запълват вече албума.

Животът влиза в различни
посоки и коловози.
Тя спи под две поетични
и бели каменни рози.

Сънувай слънчице меко
и сладки сънища само.
Пристъпвам тихо и леко.
Спи-спи. Обичам те, мамо.

***



Избеля искрящата боя.
Зверовете се опитомиха.
Акробатката надебеля
и фургоните се вкорениха.

Запиля се някъде камилата.
Фокусникът си издаде трика.
В куфар се превърна крокодилът.
Клоунът отиде в политиката.

Лъвовете никого не плашат
и не смайва никого факирът.
Мишките шушукат из талаша:
циркът заседи ли се, умира.

…………..

Стените са ми неудобни и таванът ми е неудобен.
А леглото как смее изобщо да се нарича легло.
Подът скърца, насреща ми се хили гардеробът,
и нищо, ама нищичко в такава нощ не е добре дошло.
Няма добри идеи. И сънища, очевидно. И надежда няма,
че ще заспя в следващия един век.
Нощта  се е тръшнала, безполезно голяма,
и не си спомням защо ми трябваше да се раждам човек.
И защо ти трябваше и на тебе да отиваш, където си отишъл,
и какво правиш, какво толкова има там.
И добре, ето, пиша ти, ама какво да ти пиша,
като не мога да мисля, да виждам, да дишам, и само ям.
Поне да имаше едно копче, да го натисна,
и докато се върнеш, светът да спре.
Няма без тебе къща, няма без тебе вечер и сутрин,
няма нищо и няма всичко…

Иначе съм добре.

Машина

Той си отиде от себе си.
Вече го няма.
Може душата му да е на топло
при мама.
А пък във тялото,
като с навита пружина,
скърца и вие
почупена, гнила машина.
Мрачна промяна,
мъчителна и непонятна.
Малка душица,
ръчица гальовна и златна.
Шумен натрапник,
без право заграбил баща ми.
Болка в очите,
прорязване през съвестта ми.
Хайде, легни, отдъхни си,
поспи си, прости си.
Вкъщи си. Тук си.
Спокойно. Да, аз съм. Да, ти си.

Моето момче

„Моето момченце спинка…“
Камелия Кондова

Моето момче се сърди
и не иска да вечеря.
Залъците хляб са твърди.
Яденето е от вчера.

Моето момче не помни,
спомня си и пак забравя.
Страховете са огромни,
чупят ключове и брави.

Моето момче не иска
да се мъчи със пижама.
И пантофите му стискат.
Вика. Майка му я няма.

Моето момче е гневно,
плаче, после иска сладко.
Смешно, галено, враждебно,
счупено войниче. Татко.

Часовник

Все едно беше вчера. Все едно ей така,
леко да се протегна – и ще пипна с ръка
русичката косица на доброто ми бебе,
кака ще ми подвикне: – Къде ходиш бе, дребен?,
майка ми ще отиде в село, за да е с татко,
нищо, че се познават от съвсем-съвсем кратко,
до кобилката Муца баба ми ще застане…
аз без малко да падна – баба ми ще ме хване
и ще хукне през времето – да ме гушка и пази.
Слънчевият часовник ту се стрелка, ту лази,
и така ни посочва, и така ни разделя,
че не смогвам с ума си да го схвана и смеля,
но не вярвам, че всичко чезне просто така,
затова продължавам да протягам ръка.

На 24 май в Брюксел

С бързото пътуване, светкавичните съобщения и с интернет отдавна вече, където и да се намираме, все сме в подножието на Вавилонската кула. Строим, влагаме сили, през деня неуморно изграждаме, през нощта без пощада рушим, и вече не разбираме не само чуждите, но и своите, и себе си дори. Затова нашият език е нашият дом; тук сме близки и принадлежим към нещо разбираемо и хубаво, и важно.
Гостувах в Брюксел по покана на Българската културна асоциация. На 23 вечерта в българското посолство (красива сграда с още по-красива градина) имахме среща с възрастни читатели… в смисъл млади, но все пак пълнолетни. На самия 24 ме приеха да празнувам заедно с децата от училище „Ран Босилек“, гостенчетата им от други градове, и техните родители. И аз пях „Върви, народе възродени“, и аз прегърнах букет бели божури.
Тези деца често имат по два родни езика, от мама и от татко – различни езици, живеят в съвсем трета езикова среда, видели са свят и хора с различни традиции и порядки. Те ще постигнат повече, отколкото мога да си представя. Да си част от детството, да създадеш ориентири за добро и зло, да посееш любов и да се грижиш тя да израсте силна и непобедима. Това е нашата работа и в нашето училище в Брюксел знаят как да работят.
Видях деца и родители, с които се запознах миналата година на фестивала на българската литература, и се познахме. Нося си бонбони и усмивки.

Да ви кажа, хем зная, че трябва да споделя и да благодаря за прекрасните дни, хем не искам, защото това ще е точката на пътуването.

Но пътуването завърши с удивителен знак!
На третия ден, 25 май, дойде ред да се прибера, но полетът беше чак вечерта, затова Таня Станева взе мен и мъжа ми и ни заведе в Брюж. Който е бил там, знае. Който не е бил, дано да отидете, много е красиво!

Може погледът ми на гостенка и един вид туристка да е повърхностен. Нека. Като си затворя очите, виждам дантели, мостове и катедрали, канали и черешова бира, възглавници и гербове, Мадоната с младенеца. Леда с лебеда и Прометей, впрегнали Пегас, препускат и от нищо не им пука. Слънчево време от първата до последната минута, с няколко пухкави бели облака за разкош. И хубав, дълъг разговор за най-важното, за самия живот.

Май това беше специфичното в това пътуване и в тези срещи – че не бързахме. Останахме да си говорим колкото си искаме и трите дни. И най-важното е, че имахме какво да си кажем. И се разбирахме, насред вавилонския Брюксел, и ето, знам къде непременно искам пак да отида, и умът ми щрака как и аз да допринеса с нещо за общата ни кауза, и как да пресъздам възможно най-точно ястието, с което нашата приятелка Виолета ни нагости в дома си; и как ми се иска наистина да напиша някое свястно стихотворение в бележника, който ми подариха (винаги съм си мечтала за такъв).

Слава на българския език. Да живеят приятелите. Да пребъде красотата.

Тези две снимки по-горе взех от сайта на БНР. В Брюксел не снимах, сигурно ще ми изпратят някоя и друга снимка за спомен. Получих няколко снимки с дечица на празника, но може би не е редно да ги споделям, приемам ги лично. И после снимах без цел и посока в Брюж, слагам няколко от тези снимки за по-шарено.

БЛАГОДАРЯ!

Джазът пее на български – концерт на 16 май в SOFIA LIVE CLUB

За мене лъжа, за вас – истина, минаха почти две години от последния ни концерт.
И ето, този петък се събираме отново в навечерието на на 24 май (и на рождения ден на моя Иво, който става на 30!)

Билети: www.eventim.bg/bg/bileti/dzhazt-pee-na-blgarski-sofiya-sofia-live-club-671862/event.html

Очакваме ви на 16 май, за да отбележим заедно празника на българския език и на всички 30 букви, от А до Я, без да претупваме Й и без да пренебрегнем дори Ь, с един любовен и уютен концерт, на който джазът ще пее на български!

с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет и
Мария Донева – думи.

16 май (петък) 2025
🎫 Билети в eventim: 30лв.
🚪 В деня на концерта и на място: 35лв.

⏰ Врати: 20.00ч.
🔛 Начало: 21.00ч.
✅ РЕЗЕРВАЦИИ тук: https://www.sofialiveclub.com

Прочее славяните и преди имаха джаз, но бидейки българи, го изпълняваха на чужди езици.
Но как може всеки да те разбере, ако кажеш на португалски „Бог”, на френски „Очакване”, на английски „Широта”, или „Любов”, или „Младост”, или „Отрова”? И така беше много години.
След това човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, ни изпрати идея.
Мария Донева, жена умерено праведна и сравнително истинолюбива, устрои български текстове на много песни. Изпърво написа думи за песента на Жобим „Desafinado” (ще рече „Фалшиво тананикане”, понеже тя сама така си пее). Научи за благата вест Венци Благоев, прочете текста и видя, че беше добро. И поиска Мария да напише още думи, и тя написа. И събраха се с Антони Дончев и Марина Господинова, и ги изпълниха заедно.
Някои казват: „За какво са ни песни на български език? Музиката казва всичко, а думите не са много важни.” Така казват, но те не знаят, че когато думите на една песен се разбират, тя стига и до сърцето, и до ума на човека, и го вълнува повече, и му носи повече радост.
Други пък казват: „Защо са българските песни? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначално написани от авторите на стандартите.” И не знаят, окаяните, че джазът е интерпретация и лично преживяване, и пресътворяване както на музиката, така и на думите, които я съпътстват.
Ако ли пък някой рече, че не сме ги нагласили добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: Джазът е нещо живо, което се променя при всяко изпълнение, и пламъчето на свещта, полъхнато от дъха на някой от публиката, става част от изпълнението, затова то е различно всеки път.
Ако ли запиташ любителите на музиката: „Какво ще правите на 16 май от 20 часа и какво ще слушате?”, те всички знаят и ще отговорят: „На 16 май от 20 часа ще отидем в Sofia Live Club, за да слушаме Джаз и Поезия, и любимите си песни на български език!”

Какво се случва, когато джаз и поезия се слеят?
Проектът „Джазът пее на български” (ДжаП.БГ), доставя наслада на публиката, поднасяйки едни от най-красивите джазови мелодии с оригинални текстове на български език. Класики като „Дезафинадо”, „Водите на март”, „Трябва да вярваш в пролетта” добиват ново и още по-богато внушение заради поетичното присъствие на Мария Донева, която пише стиховете специално за тях. Вокалните партии на Марина Господинова и безупречните инструментални изпълнения на Антони Дончев – пиано и Венцислав Благоев – тромпет, превръщат думите и музиката в една неразчленима сплав.
„Джазът пее на български“ съществува от 13 години, през които се утвърди със своята оригинална концепция и виртуозни изпълнения на живо и на запис.
Идеята на проекта е на публиката да се представят джаз стандарти, но с оригинални текстове на български език.
„Джазът пее на български“ има в биографията си десетки концерти в София и страната, участия на фестивали в Стара Загора, Велико Търново, село Кърпачево, и един записан албум с предстояща премиера.
Но най-вярното мерило е реакцията на публиката, която след всяка среща с джаза, който пее на български, си тръгва просветлена и емоционално обогатена.
Защото когато джаз и поезия се слеят, се ражда любов.

Как точно минава времето

Квартален магазин в чужд квартал (здравей-здрасти, влизала съм тук повече от пет пъти, но по-малко от 20), представителка на фирма за млечни продукти пренарежда хладилната витрина, магазинерката протестира вяло, аз избухвам.

Аз: Знам ги аз такива подреждачи! Майка ми е такава! Постоянно подрежда, но така, че човек нищо не може да си намери и трябва да я пита! Слага ти гащите с пет сантиметра по-встрани в шкафа и те автоматично стават невидими! Нарочно го прави! Само и само да не можем без нея!

После се смея и се извинявам, а магазинерката и подреждачката на чужди витрини дават още примери, а аз бързам да изляза, за да си порева за майка ми, която вече не подрежда нищо, но ние продължаваме да не можем без нея.

Така минава времето.

Честит рожден ден, блогче. 15 години уседналост в безкрайната вселена на интернет.

На път

Я, рейсът е на два етажа! 
Подтичвам, качвам си багажа.
Държа шишето със водата.
Снегът полепва по стъклата.
Говоря с чужд и странен глас.
Здравейте, май ще съм до вас. 
Не е заразно, просто плача
за себе си и изпращача.

Потегляме. Стена снежинки.
Градът е в коледни картинки,
а вече свършва февруари.
На мен под клепките ми пари.
Закуски. Каса. Сръбска скара.
В района сме на Сточна гара,
и аз съвсем безшумно плача
за себе си и изпращача.

През София ще бродим вечно,
а вече всичко е далечно –
алармата на телефона,
сънят, саксията с лимона,
безгрижието, лекотата,
обувките, ключът, вратата.
Ще дойда скоро пак, но плача
за себе си и изпращача.

Кафяво, сиво и студено.
Стъклото млъква замъглено,
но се досещам за пейзажа.
Ако си спомня, ще ви кажа
защо пътувам, накъде ли.
Меле от вторници, недели,
престой, очакване, билети,
трохи от нерви и солети,
живот на точки и тирета,
настинки, снимки от морета,
на път, безпътно, безизходно,
опияняващо свободно,
но ми се иска да не плача, 
а да посрещна изпращача,
да спрем, пред къщи да паркираме,
при себе си да се намираме
и вече да не си отивам.

Извън града сме и заспивам.

През 2024 година

През тази година много четох и писах.
КНИГИ
През пролетта излезе „Писмото на мравката“ с приказните рисунки на Елена Панайотова. За идната пролет готвим нова книга заедно.

⭐️

Превеждах книги.

Особено интересно ми беше да работя по превода на романа „Когато Хитлер открадна розовия заек“ от Джудит Кер; вероятно ще излезе през 2025.

Писах за книги.

Навърших три, започнах четвърта година, откакто водя литературната рубрика на „Сега“. Според отметките в Гудрийдс съм прочела към 180 книги, но в това число не влизат онези, които все още не са издадени. И като се има предвид, че реша ли да редактирам книга, това означава, че ще я чета и препрочитам Х пъти, обикновено докато авторът не се умори от предложения, доизпипване и шлифовка, числото би трябвало да порасне още.
Преди съм си мислила, че онези, които казват, че са прочели десетки или стотици книги за година, или лъжат, или четат механично, повърхностно и само похабяват книгите. Сега вече знам, че ако човек чете всеки ден по 8 – 10 – 12 часа, пълноценното четене е съвсем възможно; просто мозъкът ти така заработва.
За „Сега“ се събраха 99 статии от около 40 различни издателства.
Продължих да представям по една книга седмично и в предаването „Флашмоб“ на Радио Стара Загора. Голяма част от тези представяния могат да се чуят ТУК.

Имах срещи с читатели.

Те бяха буквално безброй. Имаше дни с по 3-4 срещи една след друга, няколко поредни седмици с по над десет. В Стара Загора, Стралджа, София, Бургас, Пловдив, Самоков, Труд, Преславен, Старозагорски минерални бани, Рила, Хасково, Шумен, Брюксел, Ямбол, Нова Загора, Казанлък, Царево; сигурно забравям нещо. Последната среща за годината – в Братя Даскалови.
Имаше периоди, в които приех прекалено много покани и накрая не се чувствах добре, а изприказвана и с паднали батерии. Ще се опитам да не правя повече така.
Преглеждам календара, за да видя къде съм била, и всяка среща ми изплува пред очите (добре де, някои седмици буквално ми се сливат).
Но непременно трябва да спомена вечерта в Ямбол, с младите и още по-младите актьори, които ме накараха да се почувствам толкова обичана и разбрана, че част от това чувство си ми остана вградено завинаги. Любов за София Карастоянова!
Ами Бургас! Библиотеката в Бургас, Антон Димитров води срещата и всички бяха толкова мили. Момент! Ами премиерата на „Писмото на мравката“ в операта в Стара Загора! Оооооо… И в Халите в София. В Стралджа колко хубав разговор стана, и разбира се, в Самоков. А казанлъшката лавандула и в момента се спуква да цъфти.
Сърцето ми бумти в момента като печка „циганска любов“.
Я малко снимки, да си поотдъхна.

⭐️

Подписах договор с Литературна агенция „София“ и вече имам агент, който да ме представлява зад граница. Агент Гергана Панчева!

Бях част от журито на Фестивала за самодейни театри за възрастни в Нова Загора.

Участвах във втория салон на книгата във Флоренция, в панаири и алеи на книгата, в представяния на книги на любими автори; в конкурса „Веселин Ханчев“

Какво друго? В Държавна опера Стара Загора направихме концерта „В света на операта“ заедно с най-чудесните млади оперни солисти и представихме този концерт много пъти, изгубих им бройката, на нашата сцена и в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. А пък Константин Владигеров се вдъхнови от едно мое стихотворение и написа песен по него. А?
Наистина ли нямам нито една снимка от концертите? Имам една.

⭐️

Получих награда от Столична библиотека в началото на годината. В края й „Боядисвам в бяло лятото“ беше в дългия списък за наградата „Перото“, „Писмото на мравката“ стигна до най-късия списък. Не е лошо.

⭐️

В личен план

Тук сме. Децата си живеят, даже имаме ново бебе в семейството. Имаме си и кемпер и това е буквално и реално да живееш вътре в мечтата си и да пътуваш по света, носен от нея.

⭐️

Участвах, правих, писах, пътувах и наистина се старах с цялото си сърце.
Благодаря.

⭐️⭐️⭐️⭐️⭐️

Смешни хора

Любовта я заровили жива.
Тя не искала да си отива.
Преценили, че е неуместна,
неудобна, печално известна,
прекалено боляща, трептяща,
през нощта – недискретно искряща,
прекомерно разкошна без нужда,
чак-пък-толкоз, съмнителна, чужда,
да, красива, но ако ги видят!,
ако лоши очи им завидят…
И за да не пострадат излишно,
деликатно, решително, скришно
я прибрали най-долу във шкафа,
обинтовали я със чаршафа,
закопали я в стара саксия
и преляли й капка ракия,
и усещали – още тупти,
но си казали – Бог да прости,
и се правят, че нищо не правят,
и търпят, и така я оставят,
и си мислят – с това ще се свикне.
Смешни хора. Тя пак ще поникне.

Пловдив чете

За някои работи трябва кураж.
Във Пловдив на главната – време за плаж.
Онез бели шатри не са на везира –
Алея на книгата там се намира.
Там книги продават, мастило се лее,
от жега люти, пред очите чернее,
там слънцето спряно сърдито пече…
Обаче човека като го влече,
надуши ли книги – за него е рай.
Не знам колко градуса по Фаренхайт
и колко по Рихтер, Шпонхойер и Карник.
Под шатрата е, меко казано, парник.
Блестят за примамка заглавия нови.
Напет господин във кошовете рови
и ценност безценна открива с отстъпка!
Книжарят потръпва от радостна тръпка!
Направил е удар… но слънчев, уви.
Все пак търговията някак върви.
Прииждат дечица, рисуват рисунки.
По Мая Дългъчева – „букви и цунки“.
И майки, които прелистват поезия.
Красива старица – виж, внукът й глези я,
държи я за лакътя, носи вода.
Една поетеса пристига, и да,
два броя читатели вече я чакат.
Маришките чайки прелитат и крякат,
Марица е близо, морето далеч.
Една стройна бабичка от Челопеч
издирва „За билките дето… от Требен…“
Виж, облаче бяло! Но шансът е дребен.
Все пак доброволците търсят чадъра.
Колежките правят ей там дъра-бъра,
а пет мафиотки – библиотекарки
подготвят комплот със книжарките жарки.
Животът кипи и асфалтът потича,
но който дълбоко и вярно обича
хартията, книгите, и да чете,
щастливецът, който отглежда дете,
самотният, който си търси компания,
със тях – книгоманът, обхванат от мания,
на здравия разум веригите чупят,
минават през пъкъла – книга да купят.
От първа ръка и със точност го знам:
и аз съм от тях, и аз също бях там!

Специално за Гери от Жанет, перпетуум мобиле и литературен герой, с любов от тепето до небето!