Човек се влюбва не когато иска, а когато любовта го сполети.
Може да се случи във всеки момент и на всяко място.
На мен ми се случи на Първи май в книжарницата. Минах да кажа „Здрасти” и за да не изглеждам като безделник и смутител на реда, взех в ръце една книга, просто за да се потопя в пейзажа. Честно казано, не знам какво имаше на корицата й – ръкописен надпис на кафяв фон, дълъг, даже прекалено – не го и прочетох, а и кой да предположи, че това дълго нещо е заглавие? Кафяво, червено, синьо, нещо такова.
Абе отварям напосоки и попадам на нещо смешно. И пак. И пак.
Затварям книгата, чета на корицата: „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи”. Две авторки с общо пет имена – Мери Ан Шафър и Ани Бароуз. Тези се оляха! Така си викам.
Обаче пак разгръщам, и пак ме лъхва свежест и за нещо интересно става дума.
Ми купих си я.
„Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи” е новата ми абсолютно напълно любима книга и се налага да я прочетете, за да спра да ви досаждам с настоявания, умоляване и напомняне.
След „Шантарам” това е първата книга, която ме запленява. Очарователни герои, превъзходен език (преводът е на Анелия Николова), блестящ и мил хумор, интересна история, пълна с неочаквани приключения, а също и с очаквани, за да ни бъде доволно и пълно с радост и тъга сърцето. Започва като весела история за една писателка от Лондон, изпратена да представя книгата си из Англия и може би Шотландия (виж как го правят хората от десетилетия насам), а преминава в разтърсващ разказ за нацистката окупация, за Втората световна война и за отърсването от ужаса, за оцеляването и лекуването на човека, семействата и обществото от травмите на войната. Роман за приятелството и любовта. И много топло, много силно и смешно – за любовта към книгите.
Мария Донева 