Като игла, която шие
с невидим къс конец от време,
човекът свързва двата края.
Вселената се разширява,
далеч децата заминават,
а пък светът е все по-малък.
Иглата се топи в ръката.
Конец.

Няма да е по-различно.
Бирата и „Травиата”
хората ще ги обичат
и без мене на земята.

С мекия прозрачен вятър,
бабичките – със протези,
с нови гуми за колата –
доста този свят ни глези

и благата се разливат,
чудни до непоносимост,
идват и не си отиват.
Само мен не ще ме има.