Безбрежни мозъчни равнини.
Вятърът гони тръни в полето.
Сама си казвам: „Стани и тръгни.“
Звъня си и си давам заето.
Съкрушават ме микроскопични неща,
едва се крепя като за пред хора.
Единствен белег за пролетта
е целогодишната ми умора.
Има хора, които посрещат
всяка трудност със горда усмивка.
Аз обаче предимно усещам,
че ми трябва море и почивка.
Изнемогвам. Мърморя и плача,
и нецензурни думи говоря.
С всяка нова досадна задача
качвам още кило-две отгоре.
Губя форма, дух, физика също.
Регресирам до вид на амеба.
И почти не излизам от къщи –
не човек, а домашна потреба.
Вече само във плиткото газя.
Всеки опит за мислене вреден е.
Тоя свят хич не е за показване,
но и аз май не ставам за гледане.
„Дежурството е лек, но кръст…“
Миряна Башева
Меланхоличен следобяд.
Почивен ден е. Няма хора,
а хладен глад и гладен хлад,
и скучен прилив на умора.
И бавно, въздухът, не знам
защо, в дробовете не влиза.
Дежури ангел, но е сам,
насам съвсем не му се слиза.
Душата смело се държи,
защо – не може да си спомни.
Това, което й тежи,
са грешки като цяло скромни.
Човекът й е малко лош
и повече добър, по-често.
Страстта за него е разкош,
а плахостта е по наследство.
Той сам не вярва във души,
във ангели и тем подобни,
и ако нещо го души,
са думи, безпричинно злобни.
С какво да се разтъжи днес?
Ръцете му сами се сещат,
ракия в чашата, на екс,
филия хляб, портрет отсреща.
Той кашля. Ангелският дял
в дъха му се доизпарява.
След пет минути е заспал,
и тъмнината се сгъстява,
човекът диша сам и ням,
душата на кълбо се свива,
а ангелът надниква там,
прекръства ги и ги завива.
Оптимизмът ми крета.
– Уф, че лоша планета.
Новините – омразни.
Всички чаши са празни,
и дрънчат, и се чупят.
Мъчат се да ме купят.
Всеки ден ме е срам,
от какво – сам не знам.
И се чувствам глупак.
И смехът ми е грак.
Аз съм гарван проклет.
Аз съм кофти поет.
Аз си тръгвам. Пеша.
Стискай зъби, душа.
– Оптимизме, недей.
Ти си хала и змей.
Тръгваш? Мисъл нелепа.
Пий от моята шепа,
за какво ти е чаша?
Всяка радост е наша.
Виждам как си се скапал,
колко си се оцапал,
и си станал различен,
и не оптимистичен,
мъката те души,
и си клепнал уши…
Даже ме досмеша.
Стискай зъби, душа.
Ти все още си мой.
Аз ти казвам, постой.
Няма как да ти дам
да вървиш чисто сам
по пътеката тъмна.
Пък и то почти съмна…
Не бъди черноглед.
Глупчо, кофти поет,
мое мило мрънкало,
братче и огледало,
много си ми любим.
Още ще издържим.
Аз ще те утеша.
Стискай зъби, душа.
Представи си: Бог да се роди!
В кръв и болка, както всяко бебе.
И светът – по-светъл от преди.
И доброто е дошло от тебе.
Представи си: Бог ти е дете.
Даден ти е, за да го отглеждаш.
Да го пазиш, докато расте
заедно със твоята надежда.
Представи си: той преди това
в този образ друг път не е слизал.
Гледаш го със сведена глава,
съзерцаваш го съвсем отблизо.
Твоето дете. Невинен бог.
И да няма ангели пазители,
ще го пазиш ти, докато можеш,
както тебе – твоите родители.
За мен беше трудна година и се радвам, че свършва. Поне символично да кажа край, стига толкова. Махай се, лошо. А ти, хубаво, стой така, както си беше, и продължавай да растеш и да хубавееш.
От доста години си правя обзор на работата тук, в блога, ще го направя и сега. Самият блог е малко позанемарен, защото почти не шия играчки, чиито снимки да качвам; а спрях да слагам и линкове към статиите.
Статии за книги.
До юни включително пишех по две статии седмично за новоизлезли книги за „Сега“.
Когато се наложи да спра работата си там, това ми разби сърцето. Но то беше превързано и излекувано почти мигом!
От юли всяка седмица пиша за детски книги в Книговище, а за книги за възрастни – в Медиапул. Благодаря от все сърце и на трите медии, които ми дадоха място да споделям пламенното си пристрастие към най-любимото ми нещо на света, книгите.
Три медии писмено, и една – устно – в родното радио Стара Загора.
Това е най-времеемкото ми занимание, което изисква да прочитам най-малко по две книги седмично. Понякога се начитам едно хубаво, пиша няколко статии и после може цяла седмица книга да не отворя. Или да отворя, за да я преведа.
Преводи
Преводи в стихове, скок-подскок. На детски книги. Превела съм общо 25 заглавия. Какво излезе през 2025, написах тук, има за издаване още.
Имах голямото удоволствие да гостувам на едно преводаческо сборище, организирано от фондация „Елизабет Костова“, и да разкажа там как се справям (добре, зле, лесно, трудно, като цяло весело).
Едно прелестно събитие (всъщност цял букет от събития в неговите рамки) – фестивалът Постскриптум в Стара Загора. За мен той започна със срещата с Екатерина Петрова и Стефан Русинов. И сега имам едно такова чувство, че нещо вътре в мен се разсъмва, когато се сетя за онзи ден.
Като говорим за превеждане, „Мишките отиват на опера“ предстои да излезе на албански език, а „Нетърпение в кутия“ – на полски, благодарение на агенция „София“.
Новата книга през 2025 – „Моите кукли“
*
Музика
Имахме концерти с Джазът пее на български, един през пролетта и един през есента. Но пък имаме нещо за показване и празнуване, и то ще е през януари, ура ура, очаквайте.
Имахме оперни концерти в Стара Загора и в София заедно с младите солисти от Старозагорската опера и със студенти от консерваторията. Не знам колко концерта направихме с тази програма, „В света на операта“, изтървах им бройката, но всеки от тях беше чуден.
Започнах да пиша текстове за песни за Канев мюзик, първата беше онази сладурска мексиканска песничка за Деня на мъртвите, ще има и още. Радвам се!
Нещо прекрасно и значимо беше спектакълът „Мишките отиват на опера“ в Камерна опера Благоевград. Изключително много се гордея, че имам принос към това представление.
Финалът на музикалната ми година беше хоровият концерт за Коледа с домакин квартет 4/4 с диригент Дончо Донев.
*
Срещи с читатели
Нямам възможност да пътувам когато си искам и се наложи да отказвам покани, за което съжалявам; приемам ги по принцип, а конкретно ги насрочваме за неопределено бъдеще.
Все пак успях да участвам в няколко събития, главно в Стара Загора.
Освен на фестивала Post Scriptum, имах и други срещи с четящи старозагорци.
На „Поети в театъра“ на 27 март.
На Пролетния литературен салон.
На честването на 140 години от рождението на Николай Лилиев.
На Бедечка фест.
На срещата с Яп Робен (чудесна среща, чудесен писател!)
В детски градини, забавачки и училища – безчет.
*
Все пак имаше и извънградско!
Имах срещи в Бузовград на Фестивала на люляка, в Чавдар, София, Копринка, Благоевград, „Пос(в)ещение на картина“ в Казанлък, в Сливен, Шумен, Варна, Самуилово, в Ръкоделницата в Пловдив.
*
И международно!
Гостувах в Брюксел, имах срещи с възрастна публика и с деца там.
*
И не по работа, а за удоволствие отидохме в Картахена и в Прага.
Видях и морето за два-три дни.
Учение
Станах студентка. Уча магистратура „Библиотечно-информационни технологии“. Много ми харесва! Лекциите ми бяха много интересни. Тестовете ми бяха трудни. На писането на курсови работи съм в стихията си. Практиката в библиотека „Родина“ беше рай.
Да видим как ще бъде през втория семестър.
*
Така мина годината. Добра ли беше, лоша ли – и двете. Имах трудности от здравословен характер. Остарях, но се надявам да е временно. Имах си мечти и някои от тях се сбъднаха, а други оцеляха и се засилват за сбъдване някъде в бъдещето. Написах пиеса, на която се радвам и се надявам да си намери режисьор и театър. Имам принтер за хартиени снимки, редя ги в албуми и им се възхищавам. И пъзели редя.
Много се старах за всичко, с което се занимавах, и влагах ум, сърце и душа.
Държа се за живота си и много го обичам.
Благодаря!
И по-точно, книги в мой превод, които излязоха през 2025.
Има още, които ще бъдат отпечатани в бъдеще.
Много са ми хубави и всичките ги обичам.
Общо 16 заглавия,
от тях 15 от английски и 1 от италиански;
2 в проза и 14 в стихове,
за 5 различни издателства,
всички – за деца.
Лебеди мои!
Дворче, тераса и къща,
вътре в която ръми.
Ето в какво се превръщаме,
щом остареем сами.
Мое мекичко дворче без следа от цимент,
моя къщо, преживяща стар забравен момент,
от немарата смачкана, със откъсната плоча,
с черни процепи в пода, чакащи да прескоча,
бяло канче на розички с емайлиран инат,
вестник трийсетгодишен, вперил поглед назад,
и дървета във лишеи, кладенец с гърло тъмно,
керемиди, пързулнати главоломно и стръмно,
раздробени кирпичи и таванче, което
гологлаво посреща и дъжда, и небето,
огледало от детството, помътняло от прах,
днес дойдох да ви видя и едва ви познах.
Някои неща са обратими,
а пък аз се счупих безвъзвратно.
Бях едва ли не неповторима,
а сега, с примижване, приятна.
Сприхава съм. Без да искам груба,
мрачна, иронична, заядлива.
Да го кажем тъй: ако съм гъба,
не разчитай, че ще съм ядлива.
Възраст, стрес и нерви, преумора.
Бях, каквото бях, сега не съм.
Но това е временно, и скоро
ще еволюирам в таласъм.
Август, пълноценно летен –
пълноводен, пълноцветен,
пълнозърнест, с пълна чаша…
Аз се крия и се плаша,
тясно ми е и горчиво,
ледено студено, сиво,
а пък и по-зле ще става…
Август ми се подиграва.
Вирнал е зелени клони,
със звезди като с пагони
небесата маршируват,
и смокините издуват
захаросани кореми.
Като планини големи
се притурват страховете.
Вързани на възел двете –
слънчевият ден с бедата,
лятото и самотата,
тайният копнеж и краят…
Билки и цветя ухаят,
облаците се разпухват
и глухарчета избухват,
и сред всичко, плътно, слято –
август, чернота и лято.
Той си отиде от себе си.
Вече го няма.
Може душата му да е на топло
при мама.
А пък във тялото,
като с навита пружина,
скърца и вие
почупена, гнила машина.
Мрачна промяна,
мъчителна и непонятна.
Малка душица,
ръчица гальовна и златна.
Шумен натрапник,
без право заграбил баща ми.
Болка в очите,
прорязване през съвестта ми.
Хайде, легни, отдъхни си,
поспи си, прости си.
Вкъщи си. Тук си.
Спокойно. Да, аз съм. Да, ти си.
От най-горния етаж
май са се изнесли всички.
Няколко случайни мисли
обикалят в кръг самички.
Дрехи. Чашите от сватбата.
Паяк въздуха замрежва.
Губер – ако го погалиш
мърка, после се наежва.
Ето те – на снимка стъпкана,
бледа и неузнаваема.
Паметта виси на кръпки.
Времето си търси наема.
Зад прозорчето напукано
счупен слънчев лъч блести.
Нищо ценно няма тука. Но
някога това бе ти.
Безизходицата рече:
– Писна ми от всичко вече!
Как с каръка си да свикна?
Как неволята да викна?
Ако с някого понеча…
правят ми услуга меча.
Пробвам ли да споделя –
вместо помощ – пак беля.
Без да искам огорчавам,
наскърбявам, наранявам…
Аз съм постоянно в пат.
Ни напреде, ни назад.
Аз съм грозна. Безполезна.
Иска ми се да изчезна.
Всичко ми дойде до гуша.
Помощ! Помощ! Кой ли слуша…
– Аз те слушам. Всичко чух.
Всяко хлъц, и мрън, и грух.
– Кой си ти? Ела пред мен!
– Аз съм – твоят скапан ден.
– Да, такъв си.
– Не отричам.
Твой съм и на теб приличам.
– Я да не обиждаш, ей!
– Няма вече. Е, здравей.
Безизходица, нали?
Разкажи ми. Сподели.
Или не! Натискам пауза!
Взимам те за своя кауза.
Хайде, чувствай се свободна
да си крива, безизходна,
с шоколад да преядеш,
да се зъбиш, да кълнеш.
Ритай кофите с боклук.
Развихри се! Аз съм тук.
Аз съм кратък. Ефимерен.
Скапан, но добронамерен.
Даден съм ти неслучайно.
Хайде, мила моя майно
льо! Разправяй, от кога си?
Ей, направо ме накваси
със сълзи… Момент! Ще кихна!
Я! Сега пък се усмихна!
Сериозно, спри. Недей!
Стоп. Ревни. Не ми се смей!
Безизходицата рече :
– Гледай, вече пада вечер.
Утре пак ще продължа
безизходно да тъжа.
Ала ти, макар и скапан,
ореван и поизцапан,
всъщност си съвсем приличен –
меланхолен, поетичен,
носталгичен ден за блус.
Идеален си на вкус,
топъл си като прегръдка…
За една последна глътка
има време. Или две?
За кога да се реве…
– Да – денят бе сговорчив. –
Чувствам се по-малко крив.
И дори ми е приятно.
Пак съм зле… но на обратно!
Слънцето почти залезе.
Бях ли ти поне полезен?
– Беше, да. Не много чак.
Искам да се видим пак!
– Няма как. Не, не умирам.
Тръгвам си. Ще емигрирам
в оня край на тоя свят.
После няма път назад.
Утре идва следващ ден.
Споко – скапан като мен
сто на сто се очертава.
Просто… ти си си такава.
– Може пък да се измъкна! –
викна тя. А после млъкна.
Залезът поруменя.
– Може да се променя.
Може да намеря път.
– Може – кимна й денят.
– Изход някакъв все има…
Аз не съм неразрешима.
Може пък да се реша.
Може да се утеша.
От проблема ми огромен
да остане само спомен.
Но тогава ще изчезна…
Нощ пленителна и звездна
бе изместила деня
и внимателно сънят
безизходицата гушна.
Като бебе я полюшна,
после й прошепва тайно:
– Всичко, всичко е нетрайно.
То е като морска болест,
без да си пътувал.
Лоша вест, която знаеш,
без да си я чувал.
Нещо някъде се счупва,
микроскопски дребно.
Всичко е, каквото беше,
но не е вълшебно.
Нежността пресъхва рязко,
милостта престава.
Планове, мечти, надежди –
нищо не остава.
Ден след ден докопваш някак
някаква отсрочка.
Мислиш тежко. Търсиш смисъл.
Смисъл няма. Точка.
Мария Донева 