В изоставените къщи
със напуснати дворове
пролетта насън се връща
и със голи пръсти рови.

В пръстените й се трупа
черна пръст. Избива влага.
Остри камъчета хрупат.
Ситни буболечки бягат.

Пролетта трепти. Сънува:
луковиците потъват.
Маршът на дъжда се чува,
вятър в клоните тактува,

крак набиват дъждовете
и земята завладяват.
Пролетта си търси цвете,
бърза, дъх не й остава.

В изоставените къщи
нещо хлопа, някой гледа.
Пролетта пръстта разгръща,
развълнувана и бледа.

Плъзват корени прохладни,
галят я и я обгръщат.
Със стъкла строшени, гладни
тракат и се зъбят къщите.

Като вълци котки вият,
а петлите не помагат…
Пролетта в пръстта се крие
и при корените ляга,

и земята я люлее,
гушната и приютена.
Утре там ще се засмее
цвете със уста червена.

Понякога семейството е бреме –
например щом най-трудната задача
е да намериш подходящо време
на воля насаме да си поплачеш.

Към три часа, в среднощна тъмна доба.
Светът замлъква, плътен и спокоен.
В леглото ми е тихо като в гроба
и цялата тъга е само моя.

През стаи три в четвърта татко хърка.
Детенцето ми спи, добре завито.
Да видим: днес какво отново сбърках.
И както във леглото си съм скрита,

очи затварям и отново виждам
лица, които лъжат и се мръщят.
Тревогите зарадвани прииждат
и във ума ми са си като вкъщи.

А после като дребни таралежи
тревогите се кротват уморени.
Дъхът на тишината става нежен
и става топло и уютно в мене.

*

Отдавна никой не живее
във къщата. От есента
са сгърчени и пожълтели
зад прашните й очила

онези страници от вестник,
които стаите слепят.
Тук спомените спират често
ребрата си да преброят.

Тук спомените вият гладни
и се разкъсват от копнеж.
Какво от тука да откраднеш?
За колко да го продадеш?

Най-ценното не струва нищо.
И няма как да стане твой
просененият, пълен с мишки,
дълбок и примирен покой.

Прибери се скоро.
Къщата те чака.
Твоята умора
ще просветне в мрака.

Дрехите сънливи
в гардероба шушнат.
Чакат търпеливо
вещите послушни,

Дойдеш ли, безшумно
ще въздъхне всичко.
Твоят дом е дума,
ти си нейна сричка.

Отдавна си го мисля, и преди няколко нощи в пристъп на безсънен бяс се развихрих с молива. После се снабдих с четки и боички и ето го!
Имам си дръвче в спалнята, вече ще спя на сянка.
Убедих се, че рисувателните ми способности не са закърнели от първи клас насам. Не са се и развили особено, обаче, първокласници, погледнете насам, моля. Като стъпите на леглото, вие стигате ли до тавана?
А аз – да.

Снимките са такива мръчкави, защото повечето са снимани през нощта, а да снимаш бели неща нощем се оказва особено трудно 🙂