Понякога се случва чужди и студени хора с с гневен тон да ни пожелават това, което искаме с цялото си сърце.

Нервничим и викаме: „Няма ли да ти свърши ремонта?!!” на човека с вечния флекс.
Началници съскат на притеснени майки: „Тези ваши деца кога ще спрат да боледуват?”
Шофьори натискат клаксоните, докато някой възрастен човек с всички сили крета и се опитва да пресече колкото може по-бързо, но краката му не държат и ситни едва-едва.

Кой иска повече да види онзи дом чист и подреден – ние или проклетникът с къртача?
Кой желае по-силно тези дечица да са здрави?
Кой си дава душата, само за малко да се почувства силен и свободен от унизителната съпротива на тия два немощни крака, които не сътрудничат, а само пречат вече…

Не знам дали добрите пожелания, изречени с гаден тон, не помагат поне малко. Не вярвам да помагат.
Повече помагат търпението и милостта, обикновената доброта.
Необикновената, чудотворна доброта, която добавя лекота в дишането поне за минутка.