Докато бях дете, живеех
на улица с табелки ясни.
Но в сряда, или пък в неделя,
без предизвестие пораснах.
Градът бе същият, и всички
места за срещи в него знаех.
Но нещо имаше различно,
на друго кухните ухаеха,
и други мисли се тълпяха
под свечерената му шапка.
Послушните деца мълчаха,
презрели, дъждовете капеха,
и всичко беше си на мястото,
измито, за да се хареса.
А аз примигнах и пораснах,
и до сега не знам къде съм.
Да отглеждаш дете.
Това е най-всепоглъщащото занимание. Дните отлитат еднообразни, но и пренаситени с малки изненади, постижения, поражения и загорели купички от алпака. Алпака е и нещо като вид антилопа, или май беше вид овца?
Когато се грижиш за дете, не ти остава време да провериш в речника. Алпаката остава за друг път, както и новата прическа, и срещата с колежката от Университета, дошла за ден в твоя град – ще е любопитно да се видите, но ще се наруши режимът на малкия, или пък има час за зъболекар, или нещо не е добре, а няма кой да го гледа. За друг път остава и кариерата на мама. Най-важно е детето.
Мама е важна.
Връщането на работа е много труден момент. Ако беше момент, щеше да е добре. Истината е, че това е мъчителен и дълъг процес на поставяне на граници между майката и детето. Биологичната, материална връзка е видима и успокояваща. След раждането коремът ми стана празен и необитаем като таван на изоставена къща. Когато спрях да кърмя, гърдите ми станаха ненужни. Ако някакви други хора, а не аз, се грижат за детето ми, разсмиват го, утешават го и го учат на разни неща, аз за какво съм?
Причува ти се гласът му, радостта от свободата рязко се сменя с паническа, болезнена ревност – то вече не ме обича.
Като игла, която шие
с невидим къс конец от време,
човекът свързва двата края.
Вселената се разширява,
далеч децата заминават,
а пък светът е все по-малък.
Иглата се топи в ръката.
Конец.
Когато бяхме малки, сестра ми беше много гнуслива.
И последният член на родата знаеше, че съм бременна, плюс/минус една седмица след/преди мен. Свекърва ми ме извика с толкова тържествен полу-шепот, че се уплаших да не е решила да ми обясни от къде идват бебетата, или нещо още по-срамотно и тайно.
– Миме, – каза ми тя.- Миме. До днес – било, каквото било. От сега нататък обаче не трябва да крадеш.
В първия слънчев ден,
първият, който прилича на лято,
да купя много ягоди – първите,
скъпи, ароматни, червени.
Майките лъжат децата си, че не са сладки.
Сладки са.
Докато вървя към спирката ми става горещо –
дрехите ми още не са разбрали за лятото,
не се събличам,
рано е.
През найлоновата торба прокапва червен сок.
В деня, който прилича на лято,
да ги нося за някой, който обича ягоди,
както аз обичам него,
да изцапа лицето си,
да се усмихне,
и с една усмивка,
предназначена за ягодите,
да доведе лятото вкъщи.
Мария Донева 