„Ухото на света“

Има хора, които си мислят, че четенето е заради пряката полза – да придобием знания и да си отметнем училищните задължения; четем, защото трябва да се образоваме, после да работим и да си изкарваме прехраната.
Според други четенето е за трупане на информация. Те четат вестници и новинарски медии.
Според трети най-важното е да бъде забавно, затова четенето за тях е да скролват и погледът им да се хлъзга по кратки изречения, нашарени с емотикони; или пък да намерят вица на последната страница.
Всички те са прави.
Четенето е това; но не само това. То помага да постигаме всички свои цели и е средство по пътя към тях.
Но за нас, които обичаме книгите с истинска обич и привързаност, четенето само по себе си е достатъчно удоволствие. То е и пътят, и средството, и самата цел. То е радост и сдобряване с живота. Помага да разбираме истините, без да ги назовава. Да виждаме невидимото и да чуваме беззвучното. И без да е открито дидактично, ни научава да се свързваме със света.
Новата книга на Виолета Христова е приказна. Съдържа приказка – свят с фантастични герои, които живеят в град, който не съществува извън кориците, но е истински, осезаем и вълнуващ. Трептенето между реалността и фантазията е като практически урок за децата – да видят, че може да се мисли и така; да се разказват и такива истории. Авторитетът на истинската хартиена книга с твърди корици, хубави едри букви и красиви илюстрации утвърждава правото на фантазия; дава тихичко усмихнато разрешение на малкия читател: „Разсейвай се. Мечтай. Говори за измислените си светове смело; откривай ги и ги доизграждай; развий сънуваните образи до край, дай им от времето и от силата на собствените си чувства, за да им вдъхнеш живот.“
„Ухото на света“ е хартиено писмо до „човешките деца“ от всички възрасти. Това писмо е написано от нотичката Ми. То прилича на писмата до непознати другарчета, които по-възрастните си спомнят. Малката Ми описва своето семейство, реда в дома им, как учат, какво се вижда през прозорците, какъв е градът, в който живеят. Като всяко малко дете, което се чувства спокойно и с радост си търси приятели, тя се представя чрез онези неща, които са важни за нея. Умението да откроиш значимото; сам да се погледнеш отстрани; да обърнеш внимание на близките си и така да ги опишеш, че да се усети хем техният характер, хем твоето отношение – всичко това не е вродено, то се развива и изгражда у хората бавно и постепенно. А твърде често остава неизградено, хората така и не се опознават; не успяват да се представят със силните и със слабите си страни, имат проблеми в общуването.
Приказката за Ми е написана внимателно и с обич към децата. Тя говори меко, с думи, които са познати и присъстват в речника на малчуганите, но между тези думи се усеща цялата поезия на природата и на топлите човешки взаимоотношения. Начинът, по който са описани героите, местата и нещата, е пастелен, но запомнящ се, с точни детайли и музикална реч.
Основната тема – за музиката, прави книгата особено ценна; универсална в посланията си – и за малки, и за по-големи деца; а също и много подходяща за превод, защото в нея моралът и топлотата надхвърлят регионалното и биха били интересни за всички деца, без значение къде живеят те. Базисната музикална култура, която неусетно е предадена на читателите, няма как да се измени или да остарее. Тя е основа, върху която ще се натрупат и доразвият още и още знания и усещания, свързани с музиката и с останалите изкуства.
Още по-пълноценно удоволствие от приказката децата получават благодарение на красивите илюстрации. Те не само потвърждават посланията и визуализират идеите на писателката, а ги разширяват и задълбочават. Този тандем – Виолета Христова и Ина Христова – не за пръв път ни радва с цялостни, хармонични книги, в които думи и образ се сливат в едно пълноценно цяло.
„Ухото на света“ информира, учи и възпитава малките читатели, но преди всичко им вдъхва обич към музиката, към света и към хората наоколо; показва им колко красота има край нас и как да я откриваме, усещаме и ценим.

Тревата ли?

Снощи в Стара Загора бяха Виолета Христова и Камелия Кондова.
Срещата с тях беше в 17,30, още по светло.
Мисълта ми се отклонява към снега, таксито и движението по улиците в условия на пухкавост и коли, паркирали и от двете страни, но не за това искам да говоря.
Закъснях, но изтървах мъничко от началото само.
Камелия, Виолета, Камелия.
Я, и двете имат имена на цветя. От около двайсет години помня наизуст едно стихотворение на Камелия, в което има такъв стих: „По думите познавам, премълчаните, че с името ми цвете си наричал.“
Те стояха до една малка маса.
Имало едно време една малка, малка маса, на масата имало една малка, малка лампа, а край лампата имало две големи, големи поетеси.

Има още

Едно стихотворение от Виолета Христова

Меко

На М. Донева

Можеш ли да си поток,
да се сливаш със нещата?
Да протичаш през живота,
без да стъпваш по земята?
Можеш ли да не бодеш,
да си ласкав и магичен?
Даже докато ядеш,
да сияеш от величие?
Да си малък като кръг,
а да вдигаш планината…
Сладостта ти да се слива
с естеството на нещата.
Да си чуждия копнеж,
но и своята стипчивост,
да се връщаш, без да щеш,
към плачливото си минало…
Да си чист като вода
и да промениш земята?
Следвай своята следа,
без да драскаш тишината!