Има хора, които си мислят, че четенето е заради пряката полза – да придобием знания и да си отметнем училищните задължения; четем, защото трябва да се образоваме, после да работим и да си изкарваме прехраната.
Според други четенето е за трупане на информация. Те четат вестници и новинарски медии.
Според трети най-важното е да бъде забавно, затова четенето за тях е да скролват и погледът им да се хлъзга по кратки изречения, нашарени с емотикони; или пък да намерят вица на последната страница.
Всички те са прави.
Четенето е това; но не само това. То помага да постигаме всички свои цели и е средство по пътя към тях.
Но за нас, които обичаме книгите с истинска обич и привързаност, четенето само по себе си е достатъчно удоволствие. То е и пътят, и средството, и самата цел. То е радост и сдобряване с живота. Помага да разбираме истините, без да ги назовава. Да виждаме невидимото и да чуваме беззвучното. И без да е открито дидактично, ни научава да се свързваме със света.
Новата книга на Виолета Христова е приказна. Съдържа приказка – свят с фантастични герои, които живеят в град, който не съществува извън кориците, но е истински, осезаем и вълнуващ. Трептенето между реалността и фантазията е като практически урок за децата – да видят, че може да се мисли и така; да се разказват и такива истории. Авторитетът на истинската хартиена книга с твърди корици, хубави едри букви и красиви илюстрации утвърждава правото на фантазия; дава тихичко усмихнато разрешение на малкия читател: „Разсейвай се. Мечтай. Говори за измислените си светове смело; откривай ги и ги доизграждай; развий сънуваните образи до край, дай им от времето и от силата на собствените си чувства, за да им вдъхнеш живот.“
„Ухото на света“ е хартиено писмо до „човешките деца“ от всички възрасти. Това писмо е написано от нотичката Ми. То прилича на писмата до непознати другарчета, които по-възрастните си спомнят. Малката Ми описва своето семейство, реда в дома им, как учат, какво се вижда през прозорците, какъв е градът, в който живеят. Като всяко малко дете, което се чувства спокойно и с радост си търси приятели, тя се представя чрез онези неща, които са важни за нея. Умението да откроиш значимото; сам да се погледнеш отстрани; да обърнеш внимание на близките си и така да ги опишеш, че да се усети хем техният характер, хем твоето отношение – всичко това не е вродено, то се развива и изгражда у хората бавно и постепенно. А твърде често остава неизградено, хората така и не се опознават; не успяват да се представят със силните и със слабите си страни, имат проблеми в общуването.
Приказката за Ми е написана внимателно и с обич към децата. Тя говори меко, с думи, които са познати и присъстват в речника на малчуганите, но между тези думи се усеща цялата поезия на природата и на топлите човешки взаимоотношения. Начинът, по който са описани героите, местата и нещата, е пастелен, но запомнящ се, с точни детайли и музикална реч.
Основната тема – за музиката, прави книгата особено ценна; универсална в посланията си – и за малки, и за по-големи деца; а също и много подходяща за превод, защото в нея моралът и топлотата надхвърлят регионалното и биха били интересни за всички деца, без значение къде живеят те. Базисната музикална култура, която неусетно е предадена на читателите, няма как да се измени или да остарее. Тя е основа, върху която ще се натрупат и доразвият още и още знания и усещания, свързани с музиката и с останалите изкуства.
Още по-пълноценно удоволствие от приказката децата получават благодарение на красивите илюстрации. Те не само потвърждават посланията и визуализират идеите на писателката, а ги разширяват и задълбочават. Този тандем – Виолета Христова и Ина Христова – не за пръв път ни радва с цялостни, хармонични книги, в които думи и образ се сливат в едно пълноценно цяло.
„Ухото на света“ информира, учи и възпитава малките читатели, но преди всичко им вдъхва обич към музиката, към света и към хората наоколо; показва им колко красота има край нас и как да я откриваме, усещаме и ценим.