****

Имам този блог от четири години. 🙂
Направих го заради Ан, по нейно настояване и с нейна помощ.
Аз не го исках, защото не мислех, че имам какво толкова да кажа и не вярвах, че ако кажа нещо, ще има кой да го чуе.

През изминалите 4 години блогът се превърна в уютно и топло място, на което суетата ми пусна корени, израсна, разлисти се и разцъфтя.
Интересувам се от посещенията в блога. Радвам се на вниманието. Вълнувам се от имената на държавите, от където някой е надниквал тук. Представям си – какви ли хора намират нещо за себе си… Сигурно предимно жени… Какви жени ме четат? Какви мъже?
Да бе, какви ли? Познавам лично някои от тях – достойни и възхитителни личности.
За мен е чест, че се отбивате тук.

А дамите? Предполагам, че между вас има майки и баби. Поетеси, с цялата красота на думата, с нейния изправен гръб, вирнат нос, смях и дълбочина. Има библиотекарки, не много учителки. Има дами със строги професии. Може би някоя студентка? Вълчици от една и съща глутница, които никога не са се срещали, но това съвсем не означава, че глутницата няма да се отзове.
Благодаря ви.

Знам, че съм поканена да пия кафе с много от вас всяка сутрин. Нали?
Аз от Нова година насам сутрин не пия кафе, а чаша гореща вода с мед. Ритуалът обаче остава.
Усмивка.

Мисля да си наложа пост, две седмици да не пиша нищо тук. Да не слагам и картинки.
Чувствам се уморена и изприказвана. Прекалено насочена навън, прекалено вслушана в чуждите гласове, отдалечена от своя собствен глас.
Ако имам хубави мисли, ще ги пиша в тетрадка.
Давам си сметка, че много от написаното през последните 4 години е извикано от блога – мястото му го е чакало, затова то е дошло. Стара истина – работата се учи с работа, писането се учи с писане. А когато успея да кажа нещо вярно и точно, веднага получавам награда – вашето внимание.

Не замълчах по-рано, защото исках да отбележа рождения ден на блога. Може да не сдържа думата си за мълчанието – ако не успея, ако изникне нещо спешно за казване или пък ако променя намеренията си. Умният човек е гъвкав, нали така? Ще видим.

Прегръщам ви за чао, ще дойда пак след няколко си там дни, към 18 април.
Честит рожден ден, блогче!

Днес блогът ми навършва три години.
През това време се състоя и се разви проектът Джаз и поезия.
Излязоха „Меко слънце“, „Магазин за обли камъчета“, „Перце от дим“ и „Заекът и неговата мечта“.
Започнах да шия играчки и сега те запълват една значителна част от времето ми всеки ден.
В театъра в психиатрията поставих „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“ от Дарио Фо, „Между два стола“ от Рей Куни, „Червени рози“ от Алдо Бенедети, „Сдружени убийци“ от Робер Тома и „Денят на таланта“ от Георги Крумов.
Радвах се, ядосвах се, възмущавах се, пътувах, правих-струвах…
И всичко е тук, в блога.
Какво нещо…
Не знам какво да кажа. Ето празнични чорапени зайчета.

Това ми е подарък!

Нямате си представа, след много дълъг ден, като получиш хубава изненада, как ти светва пред очите, все едно е сутрин и се събуждаш като нов.

Старите линкове, публикувани тук-там, пак са си валидни, но препращат към новия адрес.

И хем всичко си е, както си беше, хем адресът ми е кратък и лично мой, хем ми е подарък, хем… абе всичко!

Гледайте само, хубост:  mdoneva.com

Благодаря, Ан!

Благодаря, Йовко!

Страхотна изненада! Сега пък се смутих, затова само да кажа пак благодаря, и стига толкоз. Хайде, хаирлия да е! :))

(съвсем тихичко ураа 🙂 )