Гледам, че напоследък всеки ден 20-30 човека прочитат съчинението ми за „Странник” на Ботев, и си викам, защо ли не ви разкажа тъжната му история?

Тя е история от типа „след време ще си спомняме за това и ще се смеем”, а от нея могат да се изтеглят и поуки, така че ето я.

Аз не обичам да съм госпожа по литература, но самата литература много ми допада и заниманията с нея понякога ми липсват. Всъщност много ми харесва да разсъждавам за някое стихотворение или разказ и да се опитам да изразя с думи какво точно съм усетила и какво ми е казал текстът. Затова все ми се е искало да помагам на Иво, подпитвах го на кой автор са в училище, има ли нещо за писане… Ама той – железен, все няма нужда от помощ.

Един-два пъти да ме е питал за нещо през всичките години в гимназията. Обаче третия път…

Госпожата им даваше заглавия и нещо като списък с въпроси, на които да отговорят – история на създаването, прочит на заглавието, композиция, изразни средства, тия неща. И ето го младия Иво, един ден идва и ми казва – имам да говоря за „Странник” на Ботев, по този ред.

– Дай на мен, дай на мен! – викам аз. – Само да го прочета, че не съм го чела от 20 години, и заедно да отговорим. А? А? А?
– Добре, прочети си го и дай да видим какво ще го правим това стихотворение.

Прочетох го аз няколко пъти, и като ми надойдоха едни мисли в ума! Историята на написването не я знам, но изказах някакви предположения, като съдя от годината… и после се развихрих да откривам смисли и подтекст, и вълнения, сърцето ми се разтуптя силно (и в момента, докато си го мисля, пак). Разказвах и обяснявах поне един час, докато Иво се омаломощи само от слушането, загуби вяра в себе си, забрави каквото знаеше и мислеше, обезсили се и ми вика:

– Това май ще трябва да си го запиша някъде…
– Недей! Аз ще ти направя едно планче бе, маме, само с по една дума или изречение по всеки въпрос, колко му е, даже много ще ми хареса, искаш ли, може ли, абе аз започвам. Стой така, ей сега съм готова! – и се метнах да пиша.
Ама толкова да ми беше приятно! И защо да се лишавам от удоволствието? Гледах да се въздържам, нали, да звучи малко от малко убедително, че е писано от учениче, и да не е прекалено дълго… По едно време гледам – то станало прекалено дълго. И спрях.

Де да бях спряла…

Дадох го на Иво, той го прочете внимателно, обсъдихме някои неща, някои по-изкелиферчени думи, той си го конспектира. Това – във вторник.

В петък трябва да го изпитат и да му видят възгледите за „Странник”. Звъни ми телефонът в тъмни зори, към десет сутринта, и Иво с отпаднал глас ме пита:

– Ти публикувала ли си някъде това, дето го писа за Ботев?

– Да бе, маме! – бодро казвам аз. – В блога. После с Богдан даже си обсъждахме дали наистина е сатира или не е, изобщо това със жанра…

– Значи наистина си го направила. – каза Иво и затвори, преди да го питам защо не е в час и какво иска да каже.

Пък то какво станало. След целия труд и време, което отделихме на тъпото съчинение, дошло време да ги изпитат. И какво мислите? Момчето преди Иво прочело на глас Ивовото домашно.

Но Иво все още ме обича. Ако искате да знаете!

 ❤

1. Творческа история. Стихотворението „Странник” е написано през 1872 година, когато Ботев отдавна вече е емигрант в Румъния и за него мирното, спокойно завръщане в родината е невъзможно. Той вече е преживял предвкусването на триумфалното завръщане, описано във финалната част на „На прощаване” (създадено през 1868 г.). По времето, когато е писал „Странник”, Ботев вече има опит в издаването на вестници, както политически и революционни, така и хумористични и сатирични.

2. Прочит на заглавието. То може да се разбира по няколко начина. От една страна „странник” означава пътник, някой, който странства, пътува в други страни. „Странник” може да се нарече човек, който не е тукашен, не е местен. Макар че героят на стихотворението се завръща в бащината си къща при майка си, той вече се е откъснал от родното си място, не му принадлежи, не е добре приет. Той е станал странен, далечен, чужд. Макар че лирическият говорител се обръща към странника като към познат, за когото знае много неща, той не се обръща към него по име – или защото не го уважава и изобщо не иска да изрича името му, защото той се е обезличил, станал е никой; или защото такива жалки, безразлични, пасивни хора има много и не е нужно те да бъдат назовавани с имена. Те са множество и това е обобщен образ, в същото време са всеизвестни и всеки ще се досети за кого става дума.

3. Жанр. Това е сатирично стихотворение.

4. Композиция. Стихотворението се състои от дванадесет куплета от по четири стиха всеки, римувани почти навсякъде с кръстосана рима.
Първите 11 куплета са пряко обръщение на лирическия говорител към странника, който е лирически герой на стихотворението. Дванадесетият куплет е обобщение, в което директно се заявява истинското отношение на лирическия говорител към такива личности като странника.
В този своеобразен монолог лирическият говорител поднася информация на странника за нещата, които са се случили в негово отсъствие, и в същото време уж го утешава, но по такъв начин, че ние усещаме цялото му презрение, отвращение и отрицание. Има още →