Чувството

 

Чувството ти си го носиш.
Градът е невинен.
Щом се страхуваш,
пристига страхът безпричинен.

Щом си щастлив,
всяка улица маха с опашка.
От завистта
радостта ти е сиромашка.

Всички са мрачни?
Недей помрачнява поне ти.
Я просветлей!
Може целият град да засвети…

 

 

Ако ме забравиш

 

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

 

Ще се влюбите в хмутовете.

Сигурна съм, защото аз вече свърших тази работа. Прочетох „Хмутовете“ и е необратимо.
След като вече си прочел една книга, просто не може да спреш да си я чел, нали? А няма как да си я прочел и да не се влюбиш във всичките хмутове и хмутици.
Толкова се радвам, че си взех тази книга, чак ми иде да се целуна по челото. Картинките и историите в нея са като жълтъка и белтъка на едно чудесно и много вкусно яйце.
Авторката е Ирен Леви, художникът – Тодор Ангелиев, и те са направили много сладка книга. Няма друга такава! Мъничко напомня за Карл Сандбърг и още мъничко за Туве Янсон, но макар според историците хмутове няма, те съществуват и са точно като на картинките.
Ще ви дам няколко примера, за да се смаете едно хубаво и здравата да се убедите! По един пример от всяка история.

Изглеждаше като една от онези чудесни вечери, която всички щяха да забравят, а в такава вечер можеш да правиш каквото си поискаш, без после да те е срам.

Настана мълчание. Хмутовете се разглеждаха един друг, сякаш искаха да открият десет разлики.
– Би ли почакал тук,моля? – каза любезно хмутицата, която беше успяла да поукроти изумлението си. – Ние ще отидем в другата стая да те обсъдим.

Има още

История за къща и бръшлян

 

Къщата и срутена беше много хубава.
– Не трябва да угаждам на никого. Истината е, че изобщо не ми харесваше да се грижа за всички. Денем и нощем да усещаш как някой ти пъпли отвътре – дори не можеш да си представиш колко е гадно.
– Не е ли малко като да си бременна? – попита сивата котка, която още не беше раждала котета, но вече сериозно се замисляше по въпроса.
– Ти на колко стана?
– На седем месеца.
– Като станеш на седем години, пак ще си говорим.
– А ти на колко си?
– На деветдесет. И се гордея с това. Мръдни малко, ей там.
Бръшлянът отмести две клонки, излегнати на хладно точно пред дупката от вратата. На плоча от шлифована розова мозайка с цифри от сива мозайка личеше надпис „1927”. С черна пукнатина между 19 и 27.
– Аз и като млада не обичах… Влизат-излизат, влажни такива, меки, лигави. И решаваха вместо мен – през зимата ме затопляха непоносимо.
– Аз обичам топло – неприятно се изненада котката, – лошо ли е?
– Ами представи си да нямаш козина… Ох, че ще си грозна без козина, а?
– Тръгвам си! – котката рязко стана.
– Лягай долу. Извинявай. Моля те, легни пак там, приятно ми беше.
– Добре – котката отново легна, но особеното й мнение си личеше по всеки косъм на мустаците.
– Виж сега. Аз нямам козина, нали? Имах само една неприятна замазка, от която не можех да дишам свободно. Зима. Вятърът си отъркваше гърба отвън, точно както ти обичаш. Обичаш, а?
– Обичам – засмя се котката.
– И вятърът също. Какво ти разказвах? Отвън – вятър и -10, а онези отвътре ме загряваха до + 30. А в зимника 4. Не можеш да си представиш.
– Горкичката!
– Нали! Пълзят, тичат, отварят-затварят, чистят-цапат-чистят… Знам, че някои много се трогват от такива работи. Аз винаги съм ги ненавиждала.
– Изобщо ли не се привърза към тях? През всичките години?
– И какво, ако съм? Те си въобразяват, че са ме изоставили. Аз ги напуснах.
– Не мисля, че една къща може да напусне хората – усъмни се котката.
– Мисли си каквото щеш, моята съвест е чиста. Изпълних си дълга. И когато това приключи, най-после се почувствах добре.
Бръшлянът стисна окуражително тънката стеничка между дупките на вратата и прозореца. Падна малко тухлено парче и котката помръдна с ухо.
– И знаеш ли какво ще ти кажа? Никога не съм се харесвала повече от сега. Гола съм. Хубава съм. Дишам. Нито покрив ми трябва, нито стъкла, нито врати. Откакто външната врата падна съвсем, никой не е влизал. Те обичат да се завират само на места с ключалки. Да знаеш колко ми е добре.
Бръшлянът се протегна и я докосна по ръбчето на цепнатината, която минаваше през цялото стълбище от горе до долу. Къщата потръпна приятно.
– Ти няма ли да отиваш вече… При съседите пляскаше кокошка, а сега замириса на варена перушина.
– Ще ми дадат главата – сети се котката и стана. – Пак ще намина после. До.
Къщата се усмихна навътре.
– Може ли пак да ме погалиш там?

 

 

Фактор 100

Бухалът завъртя отегчено очи нагоре, после дочете списъка:
– Лак за нокти № 95, пиличка за нокти, гланц, шампоан за блясък, талк, антистатик за пух.
– Чакай малко, имам чувство, че нещо липсва.
– Миличко, не вярвам в магазина да има още стоки. Като ти накупя всичко, ще опразня рафтовете.
– Да бе. Моля ти се, прочети ми го пак отначалото.
– За четвърти път? Вече го научих наизуст.
– Да, защото ти си много умен. Аз съм глупава, добре.
– Недей. Ето, чета. Балсам. Масажно масло. Спрей против слънчево изгаряне… Не, ти сериозно ли?
– Да. То ми е много важно.
– Ние сме бухали! Не излизаме на слънце. А дори и да излизахме, имаме перушина. Ето виж – пера! Не можем да изгорим! И да искаме – не можем!
– Точно затова го искам – никога не съм си имала спрей против изгаряне. И ако някой път случайно…
– Ама, мило, ти не можеш да излезеш случайно. Особено сега…
– Знам. Знам, знам, знам! Ама тебе много те дразни, че си мечтая, нали?
– За слънчево изгаряне?
– Мечтая си всичко да бъде, както беше преди.
– Чакай. Ще ти купя спрей против слънчево изгаряне. Фактор 50. Даже фактор 100. Искаш ли?
– Искам…
– Ще ти купя плажно масло. Ще ти купя кремче. Искаш ли кремче?
– Искам… Прочети ми пак покупките, а? Там, към края на списъка.
– Лак за нокти № 95, пиличка за нокти, гланц, шампоан за блясък, талк, антистатик за пух.
– Мило?
– Да?
– Всъщност нищо не искам.
– Разбира се, че искаш. Щом слънцето залезе, ще прехвръкна до денонощния и ще ти донеса всичко.
– Няма смисъл.
– Как да няма? Ще ти купя много хубави неща, ще ти направя масаж, сестрата каза, че масажът е много важен. Ще ти измия перушината, ще подредим всяко перце, ще напудрим човката…
– И пак ще съм грозна.
– Какво говориш? Ти си най-красивата птица на света!
– Бях. Сега съм само с едно крило. Не мога да летя. И белегът ми е отвратителен.
Бухалът обгърна жена си с криле, притисна я към себе си и я затопли като яйце. Не я пусна дори когато тя спря да плаче, хлъцна още няколко пъти и заспа. И макар че не го чуваше, тихичко й зашепна:
– Балсам. Масажно масло. Спрей против слънчево изгаряне фактор 50. Лак за нокти. Пиличка за нокти. Гланц. Шампоан за блясък. Талк. Антистатик за пух. Балсам. Масажно масло…

 

Един ужасен тигър

 

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

 

 

 

 

Жабата Стоянка и съвършената красота

 

Жабата Стоянка обичаше красивите неща, но ръцете й бяха вечно мокри и красивите неща се изплъзваха и се чупеха.

– Нетрайна е красотата и не е дадено на жабите да се насладят до край на нищо в дивната природа – въздишаше често Стоянка.
Очите й блещукаха като зрънца хематит и галеха с поглед отблясъците на залеза по малките вълнички – но как да задържиш дори за две секунди отражение, носено от разсеяна и невнимателна вълничка?

Отронено листо от върбата се плъзваше по повърхността на водата, изписваше една или две елегантни линии, а после спираше и те се изтриваха дори от паметта на жабата. Тя диреше следите от лекото движение, но те се топяха и тя не знаеше дали си спомня или си измисля…  а собствените й фантазии бяха груби и еднообразни, толкова тромави… толкова… жабешки.

Насън Стоянка плуваше под озарената от слънчеви лъчи вода, без желание да излиза и без нужда да диша. От време на време, на игра, оформяше с тънките си синкави устни мехурче въздух и с целувка го пускаше на свобода.
Призори, в полусън, жабата повтаряше отново и отново картината в ума си. Оформяше въздухчетата и правеше колелца, играчки за елха, висулки за огромни оперни полилеи, пускаше червени рибки от въздух в сини кубчета от въздух и ги наблюдаваше как се носят из меката блатиста вода.
Наслаждаваше се на гъделичкащото изкушение да хване въздушните мехурчета с лапичките си, успяваше да се въздържи.
Самото докосване щеше да направи нещата несъвършени и представата за кристалните въздушни топчета, помътнели от пръстите й, помрачаваше лазурния сън.

Тя го подхващаше отначало. Водата, шарките от слънце по пясъчното дъно, съвършената жаба от стъкло и светлина – тя самата, Стоянка, мехурчета, искри, колекцията й от недокосван въздух, който по нейна воля не се издига веднага към повърхността, а криволичи, потъва, омайва я, вие се около лицето й, примигва около пръстите й, предизвиква я, бяга…
Приискваше й се да няма ръце, да стане пак капковидна, с тънка слаба опашчица, да се върне дори по-назад, да се превърне в съвършено зрънце хайвер, да не се е излюпвала, да не са я снасяли, да стане пак неотделима част от върховното съвършенство, от идеалната красота.

За която вече можеше само да копнее – неутолимо, жадно и безнадеждно – защото жабата Стоянка обичаше красивите неща.

 

 

Лекота

 

Защо все трябва да е трудно?
Сред яснота и лекота,
наспани сладко, се събуждат
необходимите неща.

С ръка посягат да докоснат
лицето ти. Те идват тук
съвсем естествено и просто,
с честит разпознаваем звук,

спокойно въздухът ги диша,
водата се напива с тях.
И сам моливът ти ги пише,
и ги разсмива твоят смях.

А ако още са далече –
почакай. Запомни добре:
Не може нищо да попречи,
не може никой да ги спре.

Когато някой те обича…

 

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…