Пролетта е време за път, а пък аз нямам много-много възможност да пътувам напоследък – затова намерих соломоновско решение:
Ще пътувам, но съвсем наблизичко.
На 18, в сряда, ще отида в Казанлък. Там се чувствам добре като у дома си.
По покана от Детски отдел на библиотеката, ще имам срещи в две училища – в ОУ „Георги Кирков“ и после в ОУ „Свети Паисий Хилендарски“.

А пък вечерта от 17,30 ще направим едно весело представяне на „Как спрях да крада“ в галерията на „Искра“ №4.

Това, разбира се, е част от Маратона на четенето. 
Какъв радостен пролетен живот!

Защо да пиша за това? То няма как да се повтори.
Ако снощи не сте били в салона на операта, ще можете ли да ме разберете? Да си представите блясъка и настроението, чувството, че сме свидетели на нещо неизразимо красиво… Въодушевяващото, а в същото време дълбоко чувство, че си част от нещо огромно и интимно, привлекателно, нещо като
целувка?
Аз седях на стълбите (пропусни това изречение, пожарникарю, а ти, Боже на нарушителите, сложи десницата си върху главата ми и пази тази опера от злополуки, защото ние правим грешките си водени от любов, а не от злоба).
Седях на стълбите и бях на неподходяща възраст, за да правя такива неща, но останали билети просто нямаше, бях облечена неподходящо, пред мен пак на стълбите седеше един от градските луди, но един лош и агресивен, и настоятелно търсеше химикалка, та се наложи после да отида на едни други стълби, от другата страна.
Аз бях предупредена, че ще бъде изключително. Мисля, че всички в залата Знаеха, че това предстои, и очакването беше празнично и уверено.
Гледах репетиция на спектакъла преди около две седмици, преди премиерата, и тогава се влюбих, дори с прекъсванията и маркираните моменти… Но снощи…
Ето ме, снощи: следя текста, гледам приказката на сцената, музиката минава през мен и имам една-единствена мисъл:
ИСКАМ ВСЯКА ОПЕРА ДА БЪДЕ ТУРАНДОТ
Това няма смисъл, но ме е изпълнило отвътре, както когато си току-що влюбен и тялото ти е дреха, в която е облечено името на любимия ти човек. Едно такова чувство е, не пулсира кръвта ти, а името му. Усещането и представата и копнежът по него.
Копнеж.
Гледах „Турандот” и си мечтаех да не спирам да гледам „Турандот”.
Абе, кукувица.
Това е съвместна постановка на Държавна опера – Стара Загора и Държавен куклен театър – Стара Загора. Историята за Турандот е приказка и който се е сетил точно това заглавие да бъде представено и с кукли, е бил погален от ангел в този миг. Визията на спектакъла е цялостна, пълноценна, приказна и цветна. Всичко си е на мястото и детайлите, и мащабните фигури и форми, се допълват, пасват си точно.
Снощи спектакълът мина някак много бързо, динамично, на един дъх.
Диригентът ни събра и ни поведе. Все едно вървяхме през някаква приказна земя, която той познава превъзходно, и с музиката ни откри най-красивите места, позволи ни да погледнем от ръба на страховити пропасти, показа ни хора, които се влюбват, страдат и умират, ние все едно бяхме там – ох, ние наистина бяхме там, не в Пекин, но в Операта – и не можехме да помогнем, но преживяхме всичко и се върнахме, за да разкажем.
Всички казаха, че солистите са на световно ниво.
Аз мога да кажа – беше опияняващо красиво. Безупречно.
Но това са оценките на една смаяна Мария, която още си събира мислите, емоциите и фантазиите, и намира нови стъкълца и парченца от пъзел, каквито до снощи е нямала, нови преживявания и вдъхновения, и като след много бурна любовна среща се чувства изтощена, щастлива, разглобена и после сглобена по нов, по-добър начин.
Това е ехо. Осъзнаване. Хората, които наистина разбират и вникват в оперното изкуство, могат да направят анализ.
Аз само не искам да забравя на какво присъствах вчера. Пинг, Панг и Понг, виртуозни, и в смешното, и в топлата носталгия по домовете си. Лиу с вълшебния глас, която обикваш, о, благост. Турандот, блестяща като сабя. Божествен Камен Чанев като Калаф.
Мисля, че ние, които бяхме в операта снощи, винаги ще копнеем за снощи.

12 април, 19.00 часа, сцена Опера
ТУРАНДОТ опера от Джакомо Пучини
Съвместна продукция на Държавна опера-Стара Загора и Държавен куклен тетатър – Стара Загора
Режисьори Огнян Драганов, Дарин Петков
Диригент Найден Тодоров
Сценография и костюми Каталин Йонеску-Арборе /Румъния/
Васил Рокоманов и Силва Бъчварова
Лайт-дизайнер Васко Лисичов /Македония/
Пластика Хзе Фу-Чиен /Тайван/
Диригент на хора Младен Станев
Диригент на детски хор Зорница Желязкова
Концертмайстор Екатерина Родионова
Оркестър и хор на Държавна опера-Стара Загора

Чух за тази книга още преди да бъде публикувана. Предупредиха ме, че се задава нещо страхотно. Предупреждението дойде не от кого да е, а от едни от най-големите авторитети за мен – Веселина Седларска и Русанка Одринска. Казаха ми го убедено и въодушевено, с онзи вътрешен плам, който не се вижда, но се усеща, защото се предава от човек на човек.
Това е голяма книга.
Деница Дилова е написала нещо прекрасно. Не ме е страх, че ще прекаля със силните думи. Може ли за могъща книга да се говори със слаби?
„Безумецът от Таро“ е кратка, умна и страстна книга. Такова нещо не може да се види всеки век.
Тя ме върна и ме издигна до най-острите любовни пикове, които съм имала щастието да преживея, а после ме запрати на дъното на най-красивите ми отчаяния. Не, не после, а едновременно. Докато я четях, аз живеех в Красивия Живот. Има такъв. Опустошителен е, но о, колко много го има…
В този роман Деница Дилова е вложила най-доброто от предишните си две книги: изяществото, волността и деликатността от сборника с разкази „Тънкости на приготвянето“, и афористичния език от „Дневният живот на нощните пеперуди“. Мярката е точна, емоцията – удържана, езикът – кристален.
Обичам усещането, че съм съвременник на ярки творци и значими личности. Обичам да чета книгите на един автор една след друга, почти в момента на издаването им, и да виждам как той израства и се развива. Мисля си – и се усмихвам – и се засмивам на глас от радост – как всяка следваща книга е все по-силна от предишните. Какъв късмет имам да познавам хора, които със силата на мислите и думите си разширяват света.
Хваля книгата? Да, нямам друг избор. Прочетете я и ще ви видим вас какво ще правите.
Не бих сравнила „Безумецът от Таро“ с друг съвременен роман от друг съвременен автор. Деница си е Деница, тя сама си е и тенденция, и вълна, и подводно течение. Само едно стихотворение има, което не ми излиза от ума, откакто преполових книгата – онова на Бойко Ламбовски за Марина…
Нека не говоря повече, стана ми много мъчно.
Само ще кажа – не пропускайте тази книга. Оставете я да ви разбие сърцето.
Сърцето има нужда от това.

За вас шега – за мен истина, минаха осем години.
Това е трайна връзка, откъдето и да го погледнеш.
Връзка между мен и блога, между мен и вас, между мен и мен даже.
Ан и Йовко не спират да ми помагат за обгрижването на този блог, благодарение на тях имам и точно този адрес, и просторно място, на което да се ширя, и досадните реклами ми помогнаха да спра. Без Ан и Йовко тази работа нямаше да я бъде.
И без добрите, търпеливи, щедри на внимание и време хора, с които косвено, но съвсем реално се срещаме тук.
Вие сте важни за мен.
Благодаря!
Ето малко статистика, че нямам в себе си кабел да ви сваля от фотоапарата някое цветенце или коте или звезда от небето.

Много се радвах, че тази седмица ще бъда в Благоевград. Звездите обаче се наредиха по друг начин и се налага да отложим всичко с няколко дни.

Срещата в Регионална библиотека „Димитър Талев“ ще бъде на 29 март от 18 часа.

Срещите в ПГСАГ „Васил Левски“ и в СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“ ще бъдат на 30 март.

Така се налага.
Към извинението добавям и малко старозагорска прелест: