Аз имам още много да раста
и още много книги да чета,
да казвам глупости, да съжалявам,
да се науча да се извинявам,

да бъркам имена, да гладя дрехи,
да имам в нещо някакви успехи,
да ме боли и после да минава,
и хоризонтът да се приближава,

да ми е тъжно, чак непоносимо,
да срещна нещо ново и любимо,
да си намирам лъскави стотинки,
по пръстите ми да пълзят калинки,

да се старая да се движа плавно,
да правя същото, но все по-бавно,
да се страхувам, да се впечатлявам,
да се прибирам, пак да заминавам,

да се изплъзвам и да се разплитам,
да се вглъбявам, после да отлитам,
небето ми е вече до колене,
добре съм си. Не ме мислете мене.

Съпротивлявам се на чувството, че смисълът се похабява.
Че е преправян и изкуствен, че некрасиво остарява.

Че няма „с“ и няма „мисъл“, че е разпръснат като лего
и както щъкаме залисани, настъпваме трохи от него.

И цялото ни неразбиране, усещането, че сме смешни,
че търсим и не се намираме, и че се мъчим безуспешно

е все от този недоимък на плътна, пълноценна вяра.
С каквото по наследство имаме, убого, някак, да изкараме…

Но трябва да намеря нов, да изкопая от земята,
от гняв, от радост, от любов, от същината на нещата,

в брашно, в озон, в хемоглобин, в писмо, което с дъх си писал
обикновен, необходим, като свещица трепкащ
смисъл.

Запуши си ушите. Чакай, по-добре аз.
Някой път не е никак приятно у нас.
Много страшно се карат. Ама ти ги обичай!
И недей да ги гледаш. Казах ти, не надничай.
Зад дивана е тясно и по-малко се чува.
Ако някой те търси, на заспал се преструвай.
Те ще спрат. Още малко. Ето, млъкнаха вече.
Ти пък се разрева, малко плюшено мече…