През тази година много четох и писах.
КНИГИ
През пролетта излезе „Писмото на мравката“ с приказните рисунки на Елена Панайотова. За идната пролет готвим нова книга заедно.

⭐️

Превеждах книги.

Особено интересно ми беше да работя по превода на романа „Когато Хитлер открадна розовия заек“ от Джудит Кер; вероятно ще излезе през 2025.

Писах за книги.

Навърших три, започнах четвърта година, откакто водя литературната рубрика на „Сега“. Според отметките в Гудрийдс съм прочела към 180 книги, но в това число не влизат онези, които все още не са издадени. И като се има предвид, че реша ли да редактирам книга, това означава, че ще я чета и препрочитам Х пъти, обикновено докато авторът не се умори от предложения, доизпипване и шлифовка, числото би трябвало да порасне още.
Преди съм си мислила, че онези, които казват, че са прочели десетки или стотици книги за година, или лъжат, или четат механично, повърхностно и само похабяват книгите. Сега вече знам, че ако човек чете всеки ден по 8 – 10 – 12 часа, пълноценното четене е съвсем възможно; просто мозъкът ти така заработва.
За „Сега“ се събраха 99 статии от около 40 различни издателства.
Продължих да представям по една книга седмично и в предаването „Флашмоб“ на Радио Стара Загора. Голяма част от тези представяния могат да се чуят ТУК.

Имах срещи с читатели.

Те бяха буквално безброй. Имаше дни с по 3-4 срещи една след друга, няколко поредни седмици с по над десет. В Стара Загора, Стралджа, София, Бургас, Пловдив, Самоков, Труд, Преславен, Старозагорски минерални бани, Рила, Хасково, Шумен, Брюксел, Ямбол, Нова Загора, Казанлък, Царево; сигурно забравям нещо. Последната среща за годината – в Братя Даскалови.
Имаше периоди, в които приех прекалено много покани и накрая не се чувствах добре, а изприказвана и с паднали батерии. Ще се опитам да не правя повече така.
Преглеждам календара, за да видя къде съм била, и всяка среща ми изплува пред очите (добре де, някои седмици буквално ми се сливат).
Но непременно трябва да спомена вечерта в Ямбол, с младите и още по-младите актьори, които ме накараха да се почувствам толкова обичана и разбрана, че част от това чувство си ми остана вградено завинаги. Любов за София Карастоянова!
Ами Бургас! Библиотеката в Бургас, Антон Димитров води срещата и всички бяха толкова мили. Момент! Ами премиерата на „Писмото на мравката“ в операта в Стара Загора! Оооооо… И в Халите в София. В Стралджа колко хубав разговор стана, и разбира се, в Самоков. А казанлъшката лавандула и в момента се спуква да цъфти.
Сърцето ми бумти в момента като печка „циганска любов“.
Я малко снимки, да си поотдъхна.

⭐️

Подписах договор с Литературна агенция „София“ и вече имам агент, който да ме представлява зад граница. Агент Гергана Панчева!

Бях част от журито на Фестивала за самодейни театри за възрастни в Нова Загора.

Участвах във втория салон на книгата във Флоренция, в панаири и алеи на книгата, в представяния на книги на любими автори; в конкурса „Веселин Ханчев“

Какво друго? В Държавна опера Стара Загора направихме концерта „В света на операта“ заедно с най-чудесните млади оперни солисти и представихме този концерт много пъти, изгубих им бройката, на нашата сцена и в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. А пък Константин Владигеров се вдъхнови от едно мое стихотворение и написа песен по него. А?
Наистина ли нямам нито една снимка от концертите? Имам една.

⭐️

Получих награда от Столична библиотека в началото на годината. В края й „Боядисвам в бяло лятото“ беше в дългия списък за наградата „Перото“, „Писмото на мравката“ стигна до най-късия списък. Не е лошо.

⭐️

В личен план

Тук сме. Децата си живеят, даже имаме ново бебе в семейството. Имаме си и кемпер и това е буквално и реално да живееш вътре в мечтата си и да пътуваш по света, носен от нея.

⭐️

Участвах, правих, писах, пътувах и наистина се старах с цялото си сърце.
Благодаря.

⭐️⭐️⭐️⭐️⭐️

И по-точно, книги в мой превод, които излязоха през 24.
Има още, които ще бъдат отпечатани догодина, и аз си ги чакам с нетърпелива любов.
Но като си погледнах папката с корици… от хубави – по-хубави, нали?
Общо 20 заглавия, от тях 19 от английски и 1 от италиански;
3 в проза и 17 в стихове,
за 6 различни издателства,
всички – за деца.
Лебеди мои!

За „Маестра“

„Мъниста, бокали и делфини“

Мърляч си бил? Ами ок.
Да се променяш ти недей.
Креслив и зъл, без настроение?
Не е проблем, по мое мнение.
Съсухрен, кльощав? Супер, нека.
Дебел? Маста краси човека!
Противен си и все се се кискаш?
Мизерник подъл? Щом го искаш.
Какъвто и да си – чудесно.
Аз принципно не те харесвам!

Ето го стихотворението на Шел Силвърстийн:

Поправка: срещата се отлага! Извинявайте, просто така се наложи.

В Регионална библиотека „Стоян Чилингиров“ ще е, в събота по обед в 13,30.

През пролетта там имахме няколко срещи и беше от хубаво по-хубаво, благодарение на Руми Симова, и домакините, и всички деца.
Радвам се, че ще се видим отново!
Приготвили са ми и картинка:

Общо – две срещи.
И двете са планирани за 10 декември, на щандовете на издателства ПАН и Жанет 45, които са един срещу друг. Първо, от 17 ч., при ПАН ще празнуваме какъв сладур е Лени Лемън, второ от 18 ч. ще празнуваме ВСИЧКО при Жанет 45.
Аз на това му казвам прекрасен план А, Б, В и така до Я.
А сега, нагледно, с картинки (и с портрети, направени от Рад Димитров)

+

За „Щъркелов, царят на акварела“

Кристина Тужарова среща децата с велики български художници

За „ШШШт. Траикомедия“

Всички поети – на Марс!

За „Чаша, пълна с утеха“

Магия и ежедневие се смесват в чаша чай

За „Как да се влюбиш в мъж, който живее в храст“

Как да се влюбиш в скитник, и други безполезни съвети

Точно в Царево ми се ходи!

Има хора, които си мислят, че четенето е заради пряката полза – да придобием знания и да си отметнем училищните задължения; четем, защото трябва да се образоваме, после да работим и да си изкарваме прехраната.
Според други четенето е за трупане на информация. Те четат вестници и новинарски медии.
Според трети най-важното е да бъде забавно, затова четенето за тях е да скролват и погледът им да се хлъзга по кратки изречения, нашарени с емотикони; или пък да намерят вица на последната страница.
Всички те са прави.
Четенето е това; но не само това. То помага да постигаме всички свои цели и е средство по пътя към тях.
Но за нас, които обичаме книгите с истинска обич и привързаност, четенето само по себе си е достатъчно удоволствие. То е и пътят, и средството, и самата цел. То е радост и сдобряване с живота. Помага да разбираме истините, без да ги назовава. Да виждаме невидимото и да чуваме беззвучното. И без да е открито дидактично, ни научава да се свързваме със света.
Новата книга на Виолета Христова е приказна. Съдържа приказка – свят с фантастични герои, които живеят в град, който не съществува извън кориците, но е истински, осезаем и вълнуващ. Трептенето между реалността и фантазията е като практически урок за децата – да видят, че може да се мисли и така; да се разказват и такива истории. Авторитетът на истинската хартиена книга с твърди корици, хубави едри букви и красиви илюстрации утвърждава правото на фантазия; дава тихичко усмихнато разрешение на малкия читател: „Разсейвай се. Мечтай. Говори за измислените си светове смело; откривай ги и ги доизграждай; развий сънуваните образи до край, дай им от времето и от силата на собствените си чувства, за да им вдъхнеш живот.“
„Ухото на света“ е хартиено писмо до „човешките деца“ от всички възрасти. Това писмо е написано от нотичката Ми. То прилича на писмата до непознати другарчета, които по-възрастните си спомнят. Малката Ми описва своето семейство, реда в дома им, как учат, какво се вижда през прозорците, какъв е градът, в който живеят. Като всяко малко дете, което се чувства спокойно и с радост си търси приятели, тя се представя чрез онези неща, които са важни за нея. Умението да откроиш значимото; сам да се погледнеш отстрани; да обърнеш внимание на близките си и така да ги опишеш, че да се усети хем техният характер, хем твоето отношение – всичко това не е вродено, то се развива и изгражда у хората бавно и постепенно. А твърде често остава неизградено, хората така и не се опознават; не успяват да се представят със силните и със слабите си страни, имат проблеми в общуването.
Приказката за Ми е написана внимателно и с обич към децата. Тя говори меко, с думи, които са познати и присъстват в речника на малчуганите, но между тези думи се усеща цялата поезия на природата и на топлите човешки взаимоотношения. Начинът, по който са описани героите, местата и нещата, е пастелен, но запомнящ се, с точни детайли и музикална реч.
Основната тема – за музиката, прави книгата особено ценна; универсална в посланията си – и за малки, и за по-големи деца; а също и много подходяща за превод, защото в нея моралът и топлотата надхвърлят регионалното и биха били интересни за всички деца, без значение къде живеят те. Базисната музикална култура, която неусетно е предадена на читателите, няма как да се измени или да остарее. Тя е основа, върху която ще се натрупат и доразвият още и още знания и усещания, свързани с музиката и с останалите изкуства.
Още по-пълноценно удоволствие от приказката децата получават благодарение на красивите илюстрации. Те не само потвърждават посланията и визуализират идеите на писателката, а ги разширяват и задълбочават. Този тандем – Виолета Христова и Ина Христова – не за пръв път ни радва с цялостни, хармонични книги, в които думи и образ се сливат в едно пълноценно цяло.
„Ухото на света“ информира, учи и възпитава малките читатели, но преди всичко им вдъхва обич към музиката, към света и към хората наоколо; показва им колко красота има край нас и как да я откриваме, усещаме и ценим.