Безизходицата рече

Безизходицата рече:
– Писна ми от всичко вече!
Как с каръка си да свикна?
Как неволята да викна?
Ако с някого понеча…
правят ми услуга меча.
Пробвам ли да споделя –
вместо помощ – пак беля.
Без да искам огорчавам,
наскърбявам, наранявам…
Аз съм постоянно в пат.
Ни напреде, ни назад.
Аз съм грозна. Безполезна.
Иска ми се да изчезна.
Всичко ми дойде до гуша.
Помощ! Помощ! Кой ли слуша…

– Аз те слушам. Всичко чух.
Всяко хлъц, и мрън, и грух.
– Кой си ти? Ела пред мен!
– Аз съм – твоят скапан ден.
– Да, такъв си.
– Не отричам.
Твой съм и на теб приличам.
– Я да не обиждаш, ей!
– Няма вече. Е, здравей.
Безизходица, нали?
Разкажи ми. Сподели.
Или не! Натискам пауза!
Взимам те за своя кауза.
Хайде, чувствай се свободна
да си крива, безизходна,
с шоколад да преядеш,
да се зъбиш, да кълнеш.
Ритай кофите с боклук.
Развихри се! Аз съм тук.
Аз съм кратък. Ефимерен.
Скапан, но добронамерен.
Даден съм ти неслучайно.
Хайде, мила моя майно
льо! Разправяй, от кога си?
Ей, направо ме накваси
със сълзи… Момент! Ще кихна!
Я! Сега пък се усмихна!
Сериозно, спри. Недей!
Стоп. Ревни. Не ми се смей!

Безизходицата рече :
– Гледай, вече пада вечер.
Утре пак ще продължа
безизходно да тъжа.
Ала ти, макар и скапан,
ореван и поизцапан,
всъщност си съвсем приличен –
меланхолен, поетичен,
носталгичен ден за блус.
Идеален си на вкус,
топъл си като прегръдка…
За една последна глътка
има време. Или две?
За кога да се реве…
– Да – денят бе сговорчив. –
Чувствам се по-малко крив.
И дори ми е приятно.
Пак съм зле… но на обратно!
Слънцето почти залезе.
Бях ли ти поне полезен?
– Беше, да. Не много чак.
Искам да се видим пак!
– Няма как. Не, не умирам.
Тръгвам си. Ще емигрирам
в оня край на тоя свят.
После няма път назад.
Утре идва следващ ден.
Споко – скапан като мен
сто на сто се очертава.
Просто… ти си си такава.

– Може пък да се измъкна! –
викна тя. А после млъкна.
Залезът поруменя.
– Може да се променя.
Може да намеря път.
– Може – кимна й денят.
– Изход някакъв все има…
Аз не съм неразрешима.
Може пък да се реша.
Може да се утеша.
От проблема ми огромен
да остане само спомен.
Но тогава ще изчезна…

Нощ пленителна и звездна
бе изместила деня
и внимателно сънят
безизходицата гушна.
Като бебе я полюшна,
после й прошепва тайно:
– Всичко, всичко е нетрайно.

То

То е като морска болест,
без да си пътувал.
Лоша вест, която знаеш,
без да си я чувал.

Нещо някъде се счупва,
микроскопски дребно.
Всичко е, каквото беше,
но не е вълшебно.

Нежността пресъхва рязко,
милостта престава.
Планове, мечти, надежди –
нищо не остава.

Ден след ден докопваш някак
някаква отсрочка.
Мислиш тежко. Търсиш смисъл.
Смисъл няма. Точка.

Моето момче

„Моето момченце спинка…“
Камелия Кондова

Моето момче се сърди
и не иска да вечеря.
Залъците хляб са твърди.
Яденето е от вчера.

Моето момче не помни,
спомня си и пак забравя.
Страховете са огромни,
чупят ключове и брави.

Моето момче не иска
да се мъчи със пижама.
И пантофите му стискат.
Вика. Майка му я няма.

Моето момче е гневно,
плаче, после иска сладко.
Смешно, галено, враждебно,
счупено войниче. Татко.

Пейзаж

Между стари черчевета,
ламарини нажежени,
и сервизи на парчета,
и обувки разпилени,

сред отпадъци изгнили
като островче стърчи
сноп магарешки бодили
със бодли като лъчи.

Цвят от пурпур и от пухче,
влага и руменина.
Бели пеперуди скупчени
трепкат като мараня.

Минувачи крак набиват,
от небето пада жар,
а във бурените диви
къкри сладост и нектар.




Уморена съм

Уморена съм като кон. Като куче. Като смазана буболечка.
Уморена съм колкото всички звезди от Млечния път.
Като Голямата, Малката и още две средни мечки,
и като бързолетите, които не кацат, за да поспят.

Аз съм на автопилот, дишам насрещния вятър,
и дано да кимам при разговор на сравнително подходящи места.
Гледам се отвисоко как пъпля с усилие по земята
и вдигам изпуснати жълти стотинки, защото блестят.

Същевременно идват някакви грижи за справяне,
планински вериги от грижи,  разделени с по една запетайка.
Уморена съм като вол. Като човек. Като до смърт.
Уморена съм като дете без майка.

Море

На два часа път.
Недостъпно далече.
Болят ме косата
и миглите вече.
Корав като камък е
въздухът. Пари.
И дните димят
като дълги цигари.
Не мога да тръгна
по триста причини.
Морето е с вкус
на солени малини.
Доколкото помня.
Солено и вкусно.
На мен ми е влаково
и автобусно.
Пеша бих поела
това Ел Камино
до храма на бялото
Морско казино.
По гугъл мапс гледам:
четирисет часа.
Усещам недостиг
на мозъчна маса.
И никак не мога
да тръгна…
Защото.
Частица моренце
ми пари в окото.
Премигвам. Отивам
кафе да направя.
Преглъщам – море!
И в кафето се давя.

„Тайнственият гост“

Това е последната ми статия за „Сега„.
От декември 2021 до сега съм писала за около 350 книги. Това са много страници! Благодаря, „Сега“!

Щастлива съм, че ще продължа да го правя, вече на друго място.
Ще препоръчвам детски книги във „Вижте“, а четива за възрастни – в Медиапул. Ще си припомня как се правят нови страници в блога и тия дни ще сложа линкове.
Подкастът „За книгите“ си остава.
Ще се видим там.

За „Тайнственият гост“

Супер камериерка разрешава поредната мистерия

Училище за добри обноски

Трите нови книжки дойдоха и много им се радвам!
Те са в стихове и имат хубави истории, написани от Зана Дейвидсън, и още по-хубави картинки, нарисувани от Марк Макинли.
Преведох ги, а после ги редактирахме с Катя Латева, и ето ги: коалата Мала, овцете Ерна и Олив, хипопотамите Хорас и Ханк чакат да прочетете за тях.
Така книгите от поредицата, които съм превела аз, разбира се – в стихове, станаха цели пет.

Както трябва.

Изглеждам точно както трябва.
Щом змей намисли да ме грабва,
с мен доста ще се поозори
с пет (надесет) кила отгоре.
С две думи: сбъркал би адреса.
Добре, до вчера бях принцеса,
миниатюрна, миловидна,
а вече отдалеч съм видна.
Изобщо, вече съм на плюс.
Мъже, които имат вкус,
промяната ще оценят.
Не ми е зор да ме спасят,
аз се спасявам… ако искам.
Поискам ли, избирам риска.
Решавам си по своя воля.
Когато трябва, знам да моля,
да търся помощ, или не.
Наясно съм с това поне:
макар не точно хубавица,
по стаж и опит съм кралица.

„Съвременни български наивисти“ и „Имаме си земя…“

За „Съвременни български наивисти / Contemporary Bulgarian naivists“

Наивисти против пролетна умора

+

За „Имаме земя, имаме вода и си правим кал“

Печалните парадокси на българския живот

Компасът

Позор ли е или слава?
Не пита, който не знае.
Един лети във земята,
друг в облаците дълбае.

Да не е врътнал компасът?
Къде са ляво и дясно?
Все нещо ги донагласят
и май не е много ясно.

И аз къде се намирам,
къде си водя детето…
През пет минути се спирам
и преоткривам небето.

„Вода“ и „Погрешната жена“

За „Вода“

Джон Бойн плува в стихията на езика с „Вода“

+

За „Погрешната жена“

Добре дошли в света на дебелите хора

Часовник

Все едно беше вчера. Все едно ей така,
леко да се протегна – и ще пипна с ръка
русичката косица на доброто ми бебе,
кака ще ми подвикне: – Къде ходиш бе, дребен?,
майка ми ще отиде в село, за да е с татко,
нищо, че се познават от съвсем-съвсем кратко,
до кобилката Муца баба ми ще застане…
аз без малко да падна – баба ми ще ме хване
и ще хукне през времето – да ме гушка и пази.
Слънчевият часовник ту се стрелка, ту лази,
и така ни посочва, и така ни разделя,
че не смогвам с ума си да го схвана и смеля,
но не вярвам, че всичко чезне просто така,
затова продължавам да протягам ръка.

„Любовниците на Пикасо“ и „Съвършено повторение“

За „Любовниците на Пикасо“

Пикасо: Музи и гении, тайни и споделено безсмъртие

В подкаста: ТУК

+

За „Съвършено повторение“

Две сватби в Рим (и още две, които предстоят)

„Слънцеломи“ и „Музеят на животните“

За „Слънцеломи“

Политика, пердах и приключения на българските митологични същества

+

За „Музеят на животните“

Дете да си и да четеш, и да четеш!

В подкаста „За книгите“ – разговор за „Музеят на животните“ и „Как строят животните“