Тодор Толев

В пожълтелите градинки
почти няма стари хора.
Пейки има, но саминки,
неуютен е декорът.

А въпросните старици
знаят своята пътека.
Стискат в шепичка парици –
все ще има за аптека.

И за обед мъкнат хляба,
вкъщи ще приготвят супа.
В случай, че си имат дядо –
той обича пълна купа.

Верно, трудно се оправят
с дати, дози, снимки, всичко.
Но добре е – ще забравят,
божичко, че са самички.

…

В пожълтелите градинки –
събирачки на листа.
Бабите ще пият гинко
да си върнат паметта.

И какво ли им се губи,
да го връщат пак назад?
Техните мъже са груби,
както всичко в този свят.

И ръцете им са тежки,
точно както старостта.
И животът – пълен с грешки,
както паркът – със листа.

Те се мъчат да измамят
времето и то да спре.
Може би така, без памет,
бабки, ви е по-добре…

В обществото ни има всичко – и богати, и бедни, и поети, и физкултурници, и големи, и малки, и пламенни, и безразлични.

Има обаче една роля, която дълго, прекалено дълго време остана незаета – и това е ролята на значимия човек, който държи на хората. Безкористно. Този, който се отнася с внимание към тъгата и цени колебанието, този, който се вглежда в миналото с отворени очи, който не омаловажава самотата и безсилието, а умее да разкрие тяхната ценност.

И ето, първо бавно – в последните години, а после изведнъж много бързо – в последните месеци, в тази роля се вмести Георги Господинов.

Това стана благодарение на неговите умни и мъдри книги, и в не по-малка степен – заради премереното му, спокойно поведение. Мисля, че хората го приеха така добре, защото той е оценен извън България. Оценен е и в страната, а най-чудното е, че въпреки това го обичат дори в родния му Ямбол. Това вече наистина е сериозно постижение.

В книгата на Тери Пратчет „Шапка, пълна с небе” една стара овчарка, баба Сболки, казва на своята внучка Тифани, която също ще стане овчарка и магьосница: „Ти трябва да говориш заради тези, които нямат глас.”

Трябва да говориш заради овцете, заради агнетата, заради хълмовете, пасищата и заради хората, които нямат глас.

Мисля, че Георги Господинов е един от писателите, които наистина правят това – той говори заради хората, които нямат глас, и получава читателската им вярност.

През годините и книгите Георги Господинов често говори за няколко теми, които са разпознаваеми и са му силни – времето, колебанието, търсенето на смисъла и изчерпването на неговите залежи, тъгата, емпатията, добротата.

Мисля, че е страхотно човек да е силен в добротата.

Аз обичам повече поезията и кратките му разкази, и мога да разпозная като свои и любими романите му, само когато се съсредоточа върху кратките форми, прегърнати в романовата структура, и върху поезията в езика му. Тази поезия се открива в думите му, независимо къде ги чувам или чета. Харесвам начина, по който той заема позиция и как спори – с ясни аргументи (най-тежките му аргументи са книгите му), но в същото време се вижда, че той разбира какво казват опонентите му (това рядко се случва по медиите, а е толкова приятно и освежаващо да се види!) Това поведение събира, ние имаме нужда от примери, които да ни събират, а не да ни разделят.

Мисля, че писателите повече от всички други публични личности е важно да дават добър пример.

Мисля, че срещите на писатели с читатели в градове и села са срещи на съзаклятници. Колкото по-голям апостол е писателят – десетник, стотник, хилядник, и колкото по-буден е градът, толкова повече хора идват на такива срещи. Те се събират, за да разговарят за тайни и важни неща, за добри и красиви неща.

Аз вярвам, че на тези срещи се подготвя една близка революция – революцията на човечността.

След нея няма да бъдем безразлични, няма да бъдем безгласни. Ще направим така, че да не оставяме животът просто да се случва, а ще участваме в него и ще го създаваме, с цялата отговорност за това.

Затова се радвам, че днес вие всички сте тук, и че при нас е този готвач на любовни зайци, този физик-изследовател на агрегатните състояние на човешката душа, и разбира се, председател на журито на Трийстото юбилейно издание на Националния младежки конкурс „Веселин Ханчев” – Георги Господинов.

читателите на срещата

Правоъгълни бали слама.
Светлината е на петна.
Под небето – една голяма
и хранителна тишина.

Хоризонтът, извит в усмивка.
Ароматна прохладна пръст.
Във сърцето – покой. Почивка.
И надежда – околовръст.

От три месеца се каня да напиша с думи защо според мен градът има нужда от литературен музей.
Разбирам как се чувстват учениците, когато им се наложи да пишат съчинение за някое стихотворение. Особено ако стихотворението е хубаво.
Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха.
Какво има да се каже повече?
Защо е тих… хем е тих, хем звъни, как е станало… знам ли и аз какво се случва на моята стряха, аз живея на третия етаж, блокът има 13 етажа… абе ние имаме ли стряха изобщо… дъжд значи…
Аналогичен случай с моето съчинение за литературния музей.

Спомням си Дом „Литературна Стара Загора”. Беше до Църквата с Пингвините. Аз ходех на литературен кръжок при Жеко Христов. Този кръжок беше за големи, от ІХ клас нагоре, а аз бях още в VІІ. Събирахме се в седем и половина вечерта, до девет, и като ми шареха очите навсякъде, татко се принуди да ме чака до пингвините, същински трети пингвин до шадравана, за да ме прибере до вкъщи в пълна безопасност. Жеко Христов ни даваше теми за писане, а на следващата седмица всеки четеше каквото е измислил. Имаше портрети на поети по стените. Имаше месингова дръжка на вратата. Имаше едно такова чувство, че сме специални.

Ходих на кръжока две години, чувствах се там като у дома си, а така и не бях влизала в музейната част. Един ден ни заведоха от училище и аз си вирех носа – абе аз ходя в тоя музей през ден, не може ли да не идвам… Но влязохме през другата врата, към горния етаж, по стълбите, и…
Там наистина имаше музей. Споменът ми е смътен и объркан, бистро и на фокус ми е само една стена, цялата облепена със сиви фотоси, и изписано на нея с почерка на Лилиев: „Светло утро, ти прокуди всяка пара и мъгла. Пеперуди, пеперуди, тънки сребърни крила.” И как бяхме закарани там с целия клас, или може би два класа, много народ, усещането ми е за тълпа, и колко много ми се искаше да отида отново, но съвсем самичка.

Обаче така и не отидох.

Беше нещо като случайно да откриеш в своя собствен град и в своя собствен дом скрита врата към скрита стая, пълна с интересни и красиви неща, в друго време, с други хора, чиито думи ехтяха в ума ми тогава и не спират да ехтят и до сега.

Защо не мога да се върна в тази стая?
Музея го няма.

Искам да кажа – не е чак пък чудо невиждано, има го в други градове, имали сме го и ние, не е като да измисляме топлата вода. Не вярвам да е чак непосилно трудно за голям град като нашия да се подреди и направи по хубав, умен и човешки начин един Дом на писателите от всички времена, които са свързани със Стара Загора.
Когато някой попита – добре де, защо точно Стара Загора е Град на поетите, ние започваме да изреждаме имена на големи творци. Винаги си представям, че това е като молитва, че всеки път, когато ги споменаваме, те се усмихват лекичко. Но големи творци са се раждали във всички градове и села, това не е състезание, защото всеки светъл ум е уникален и несравним.

На нас ни трябва литературен музей за наше собствено добро. Да имаме какво да покажем на гостите на града. Да научим нещо тайно и важно и да го разказваме на децата си.
Когато те отидат да живеят в чужбина, да им е по-лесно да назоват носталгията си.

Любовта ни да има още един адрес с улица и номер, и с огромни вътрешни пространства на по-горния етаж на сърцето.

Дъждът пониква от небето
и пуска тънички филизи.
Прозрачните му клонки, ето,
растат и до земята слизат,

и влага лъскава облива
дърветата изящно голи.
И сокът на дъжда прелива,
разпуква капките наболи,

и те блестят и натежават,
и падат сладки и узрели,
а по земята разцъфтяват
напити, сочни акварели.

Постоянният театър при ДПБ „Доктор Георги Кисьов“ участва в Седмия конкурс за творчески изяви на лица с ментални увреждания.
Ходихме на състезание!
Аз си мислех – най-малкото, ще се разходим, да се поразнообразим.
Участвахме като група с откъс от спектакъла „Денят на таланта“, а индивидуално – с  едно музикално изпълнение на Венета Генчева.
И знаете ли какво?
Спечелихме награди, много награди! Индивидуално, колективно, като институция, за оригиналност, за обща визия, даже не мога да изброя всички неща, които журито оцени… плюс Голямата награда!

Организатор на конкурса е сдружение „Сияйна зора“. През изминалите години те са натрупали много опит, намерили са съмишленици и спонсори, обмислили са какво и как да направят, за да могат десетките, вероятно дори стотици участници да се чувстват възможно най-удобно и уютно и да се изявят в най-добра светлина.

Гледах и слушах. Имаше и възрастни, и съвсем млади хора. Гледах всички тези несъразмерни фигури, нестройни гласове, некоординирани, неритмични танци… и тези открити сърца, радостта от пеенето заради пеенето, от танца заради танца… това, как публиката пееше с цяло гърло заедно с изпълнителите на сцената… и всичко беше толкова естествено, красиво по един тромав и сърцераздирателен начин. Не зная дали някога съм присъствала на по-въздействащи изпълнения. И като си представя какво волско трудолюбие и волска упоритост са били нужни, за да се усвои и най-простата песничка, за да може всеки да се изяви и да получи своите аплодисменти…
Беше наистина страхотно!

А нашето участие… Какво да говоря аз, погледнете какво казах вече за наградите. Гордост и радост, и щастие, това беше. Всички се справиха повече от добре. Катя, Венета, Мария, Недка, Антон, Наско и Михаил, благодаря!

И на теб, Шумен, любими граде!

Сигурно ще се появят снимки от пътуването и участието ни в конкурса, но засега мога да ви покажа например това:

Днес не съм красива. Любовта обаче
е красива даже и когато плаче.
Даже и когато казва думи груби.
И когато удря. И когато губи.
Даже и когато грозно наранява.
Любовта живее, без да остарява.
В камък. В пара. В течност. Лута се. Не спира.
Съществува вечно. След това умира.

…

След работа, докато чакам на спирката, вадя книга от чантата си и чета.
Докато пътувам, играя на телефона си, пиша съобщения. По някое време заспивам.
Събуждам се със стряскане и подскок, слизам. Говоря по телефона. Купувам някаква храна, вървя, ям. Вървя, гледам витрини. Вървя, говоря по телефона.
Прибирам се, включвам компютъра. Пускам музика, чета, чатя, играя на безсмислени игри.
Намислям си какво да ушия, взимам в скута си плата, иглата и любимата ми ножица, шия пред компютъра, слушам музика, чатя чат-пат, шиейки.
Ако гледам филм, трябва да не е с надписи, защото нали шия, гледайки.
Похапвам, гледайки и шиейки, освен ако не чета, ядейки.
Чистя, слушайки музика, гладя, гледайки телевизия.
В тоалетната има книжка със судоку. Ако не ми се пишат цифри, играя на телефона, ясно какво правейки.
Защото понякога заспивам трудно, стоя до колкото може по-късно в хола с игла и конец, книга, компютър и телефон. На моменти се отплесвам, гледайки пламъците в печката.
Гася, заспивам, спя до последния възможен момент, звъня за такси, обличайки се.
Докато чакам на спирката, вадя книга от чантата си и чета.
Ако нямам книга, ми се доплаква. Ако си забравя телефона, изпадам в паника. Ако компютърът се повреди – това е краят на света.
Най-лошото е, когато се събудя към 1 през нощта и в усилно напрежение се мъча да заспя.

Какво има в мислите ми, че така старателно избягвам да остана насаме със себе си и да ги чуя?

…

Често казвам стихотворения на глас. Със сигурност по-често, отколкото се случва на по-голямата част от човечеството. Със стихотворения е свързано ежедневието ми, аз съм насочена към тази екзотична и непрактична област на мисленето и за мен е разбираемо.
Казването на стихотворения е от този тип дейности, които съдържат в себе си игра, изразяват емоция и предизвикват отклик. За целта не са нужни някакви материали или инструменти. Ето защо то е достъпно за всеки.
Не е задължително да си Карузо, за да си пееш. Не е задължително да си Меси, за да риташ топка. Не е задължително да си Уитман, за да кажеш едно стихче, и то така да го кажеш, че човекът отсреща да те погледне и да те види като за пръв път, да споделите един момент и да си поемете един дъх заедно.

Чувала съм да казват, че поезията по начало не е предназначена да се произнася гласно, а трябва да се чете наум, бавно и лично. Подразбира се, че това трябва да се прави при заключена врата, спуснати щори, включен СОТ и крокодилите в рова около замъка да са гладни, за да е сигурно, че никой няма да види как извършваш тая срамна работа.

Да, да четеш сам и наум помага да вникнеш по-дълбоко в стиховете, да се връщаш много пъти към онова място, което те провокира да мечтаеш и да си дописваш неизказаното, да отделиш на думите толкова време, колкото ти трябва.
Не оспорвам този стил на четене, особено когато става дума за сложна и трудно достъпна поезия, която поставя пред читателя си капани и загадки, за да заслужи той съкровището, скрито между редовете й.

Но ако ще си говорим за „по начало”, поезията се е родила, още когато летоброенето е било под нулата от наша гледна точка, когато не е имало писменост и не е имало начин да си четеш насаме, защото не е имало букви. Поезията се е произнасяла, тя се е пеела, и това е направило музикалността, краткостта и чистотата на изказа толкова важни и съществени за нея, толкова вътрешно присъщи.
Мисля, че ако един автор каже достатъчно пъти произведението си на глас, той ще усети много неща, които четенето наум не може да му покаже. Чуваш мислите си отстрани, езикът ти напипва непроизносимите места, дъхът ти свършва на средата на нечовешки дългите изречения и разбираш, че този диалог е нефизиологичен, значи няма как да звучи естествено.
Когато бях малка, бях потресена от „Бариерата” на Павел Вежинов, особено от това, че Доротея четеше нотите и чуваше музика. Копнеех и аз да чувам музика направо от нотите. Но колко от милиардите жители на земята го могат? С поезията е нещо подобно. Как ще чуеш музиката на стиха, ако не го чуваш?

Училището има огромна вина за убийството на усещането за музика в поезията. Когато чуя онази гадна интонация, с която се каканижат стиховете ред по ред, в съзнанието ми изниква представата за армия от роботи, предвождани от роботки – учителки пред пенсия. Тези учителки, които затръшват вратите на поезията пред нослетата на децата, не изваждат изреченията пред тях, не ги разгъват като реки, не ги оставят да текат… А кълцат стихотворенията като салам, ред по ред, и убиват не само музиката, а и целия смисъл. Нали се сещате:
АЗСЪМБЪЛГАРЧЕОБИЧАМ!!!
НАШТЕПЛАНИНИЗЕЛЕНИ!!!
Мамоооуууууу!!!!!!!!!
От там се започва. От там се почва и това е почвата, от която не расте нищо.
В малко домове се чете поезия (аз твърдо вярвам, че тя е за избрани, но ако едно детенце има очи и душа за поезия, къде да я срещне, за да се разпознаят взаимно?). По радиото и по телевизията стихове рядко текат. И ето – четенето в училище много често е решаващо.
Възприемането на стиховете е като разходка в градина. Да прочетеш стихотворение е като да си откъснеш цвете. А пък в училище твърде често се отнасят към реколтата от стари отбрани стихове, както комбайнерите се отнасят към есенниците.

Но аз искам да кажа още нещо за произнасянето на стихотворения.
Присъствала съм на много срещи с поети и писатели. Отивала съм там, за да видя на живо авторите, но най-вече за да се докосна до произведенията им по по-различен начин. Премиери на книги, литературни четения, награждавания на конкурси – все случаи и поводи, които изискват написаното да звучи.
В литературата има малко „трябва”, всичко може да се моделира и да се променя според вкуса и вдъхновението, според мястото и времето, и според самия текст, така че той да стигне най-успешно до читателите (тук в ролята на слушатели).
След няколко дни ще бъде награждаването на конкурса „Веселин Ханчев” в Стара Загора – за трийсти път. Празник! Обичам този конкурс, защото той е част и от моята лична история. Никога не пропускам да отида, за да чуя какво казват младите поети. И от сега ми се свива стомаха от раздразнение, защото почти винаги младите поети отказват да казват каквото и да е. Ще има пак мрънкане, лигавене, шепнене, гледане настрани, а, не, не, аз не мога да чета (ами като не можеш да четеш, защо си въобразяваш, че можеш да пишеш?!?!)
Миличките. Знам, че са млади, даже малки. Знам, че на някои от тях им е за първи път да излязат пред публика. Може да са уплашени (ама явно не са, ако бяха, нямаше да дойдат). Може би не искат да се изявяват публично (все пак са тук обаче).
Конкурсът е направен специално за тях. Щом са наградени и отличени, значи са харесани и битката за тях е спечелена. От какво се страхуват? Човек си казва – може би ги е срам от написаното? Тогава защо се състезават? Не са сигурни в качествата му? Ето, имат си цяло авторитетно жури, което ги подкрепя и стои с решението си зад тях.

Всъщност става въпрос точно за това – да застанеш зад стихотворението си и да го подкрепиш. Това е приятелско поведение към милото храбро стихотворение, тръгнало на рицарски турнир съвсем анонимно, без бронята и флага на авторовото име. То е спечелило наградата и то ще води автора си, то ще стои зад гърба му при следващото изпитание.

Тогава защо авторът да не го приветства, да не го почете, като го прочете?

Което ме подсеща колко е красиво поне авторът, поне той, да не чете, а да си знае стихотворението наизуст и да го каже, без да се крие зад укреплението на листа. Хора, ако вие не си знаете стихотворенията, кой ще е луд да ги научи?
Мисля си, че ако един поет си е работил върху текста, мислил го е, оглаждал го е, милвал е образите му в ума си, галил е звуците му с езика си… няма начин да не го знае. Ако пък авторът е убеден, че всяка буква, тракната на клавиатурката му, е Дар Божи за човечеството, нищо чудно дори да не си го е препрочел… как ще го запомни.
Как ще го запомнят?

Когато някой чете стихотворение пред публика, трябва да спази поне основните правила, които важат, когато един човек говори с други хора. Трябва да знаеш какво казваш и защо го казваш. Трябва да говориш достатъчно силно, за да те чуят, достатъчно бавно, за да те възприемат, и достатъчно ясно, за да те разберат. Говорните дефекти са преодолими. Диалектите са живописни като акцент и в подходяща среда, на сцената не е много желателно да се говори миеко, пък било то и сиуно.
Хубаво е човек да си спомни, че е застанал пред добри и чувствителни хора, че е тук, просто за да разговаря с тях. Аз винаги се притеснявам и силно се вълнувам преди такива срещи, и Иво ми казва: Мамо, те са дошли там, защото те харесват. Ако не те харесваха, изобщо нямаше да дойдат. От какво се плашиш?

Това е така. Авторът е пред публиката, за да празнуват заедно. С това, че са дошли, че вече са му писали шестица. Той трябва да си я защити, и затова е сто пъти по-жалко, когато той я загуби и се изложи. На всички им е тъпо и разочаровано тогава.

Чувството за хумор спасява. И искреността спасява. И нещо, което открих по трудния начин – тези две вълшебни средства взаимно се подсилват и не е задължително да са в противоречие.

Ако си смутен, кажи – смутен съм, и хората ще ти симпатизират.
Ако се вълнуваш, кажи – вълнувам се, и хората ще споделят вълнението ти.
Ако си уплашен, признай си, и хората ще ти дадат смелост.

Ако се опиташ да прикриеш тези свои чувства… няма да стане. А ако ги прикриваш зад високомерие, арогантност, пренебрежително отношение или пък с мълчание тип „заловен партизанин”, хората ще бъдат отблъснати и ще те накажат със скърцане на столове, разсеян шепот, студенина, 0 (нула) продадени книги и евакуация от залата. И да, както се казва в онзи стар виц – лошите чувства остават.

Има и разни хитринки. Желателно е да си с чисти дрехи, да си любезен, да си приветлив.  Стихотворенията за четене не трябва да са прекалено кратки, за да има време публиката да се потопи в тях. Добре е да са подредени така, че да се изгради атмосфера. Добре е да се даде време на хората да се откъснат от текущите си мисли за грижи и проблеми и да се концентрират върху това, което ще се случи – ще споделят красота, направена от думи. Ако е студено или горещо или няма къде да се седи, четенето трябва да е кратко. Според хората в залата трябва да се подберат и нещата за четене, така че всичко да е адресирано пряко към тях. Ако са наблизо, трябва да ги гледаш в очите. Ако са надалеч, трябва да отидеш наблизо.

Да казваш стихотворения на глас е естествено и наистина може да бъде красиво.

Пенелопа  вечно е сама,
а това мъжете го надушват.
Те я посещават у дома.
Те успокоително я гушват.

Те й казват: Хубаво тъчеш!
Те й казват: Много си красива!
Те настръхват, щом се съблече.
Те грижовно с длани я завиват.

И остават с нея до зори.
И събарят чашите изпити.
Те са и чаровни, и добри.
Те са героично упорити.

Търсят топъл остров сред море,
в допира до тънката й кожа.
Пенелопа ще си избере
нов единствен мъж. Когато може.