Прочетох новата книга на Христо Карастоянов.
Не я прочетох бързо. Сега виждам, че съм я получила по пощата на 14 май, значи преди две седмици.
Прочетох я по-бавно, отколкото ми се искаше, с прекъсвания. Носих я в чантата си. Спирах, пак четох.
Започва брутално, после преминава в обикновен ужас, който ескалира и постепенно зъбите ти изтръпват и в устата ти изплува кисел вкус на желязо. И после идва краят, пак, наистина.
Две неща ме дразнеха през цялото време.
Начинът, по който в началото на всяка част от романа не се разбира от първия момент за кого става дума, за Гео Милев или за Шейтанов.
И начинът, по който са изписани датите и годините – не с цифри, а с букви. Дезориентиращо, объркващо, размазва времето, както се размазва с тояга череп на арестант.
Гледах как шарена София се взривява и почернява. Гледах как младите с поезията и с перчемите се оттеглят заднишком и ги няма, няма.
И как красивото лице на Мила потъмнява и потъва.
И когато прочетох последното изречение, разбрах защо датите и годините са изписани словом.
Защото това е хроника на две предизвестени смърти
и за да се отдалечи, с няколко букви поне, краят.
…
Мария Донева 
