Тя е добре. У дома си е. Ето:
слага прашинка канела в кафето.
Шкафа отваря. Ръцете си вдига.
Трябва й стол – до буркана не стига.
Вчера не беше ли май по-висока?
Гледа на някакви хапчета срока.
Води детенце. Да, има си внуче.
Сядат и заедно стихчето учат.
После остава сама и мълчи.
Тя не те помни. Поне не личи.

Ден като ден. Понеделник. Неделя.
По телевизора плачат и стрелят.
Долу пред входа деца се целуват.
Тя е притихнала. Не, не тъгува.
Тя е добре. У дома си е. Ето:
с бяло петно от любов във сърцето –
обич, но преболедувана вече,
дума от твоя глас, тайно, далече,
сладка, сърцераздирателна нота
от преди няколко други живота.

Толкова ми беше интересно и радостно, че после дълго не можах да заспя.

Ще се срещнем насаме
със това стихотворение.
Тънките му рамене
ще потрепват от вълнение.

Ще е меко като дим.
Ще е малко нелюбезно –
ако още помълчим,
като сянка ще изчезне.

Ако му подам ръка,
то гласа ми ще опита.
В думи ще го облека.
Ще го спра да не отлита.

Ще го пусна да върви.
Ще помоля да остане.
Живо ли е – ще кърви.
Цвете ли е – ще се хване.

Слабо ли е – ще се скрие.
Лъже ли – ще го забравя,
сам-само ще се изтрие –
по-добре да го направя.

Да си има собствен ръст,
собствен смях – за да се смее.
Две-три думички на кръст,
а така им се живее…

🙂

Предстоящата седмица ще бъде препълнена със събития и срещи.
На 16 декември точно от 18,26 ч. – „Тя се наслаждава на дъжда“ в Би Боп Кафе в Пловдив.
На 17 декември от 18,30 пак ще рецитирам стихотворения, но в бар КоШиПрайм в Асеновград
На 18 декември от 20 часа – JAP В Чайната в София.
На 20 декември ще си дойде детето ми за ваканцията.

Когато стана време да се разделим, сърцата ни отдавна вече бяха разделени.
Самото изнасяне от къщи беше по-скоро неудобно, смътно-тъжно, болезнено като натъртено, не като разрязано. Какъв багаж, само дрехите. Една празна чанта останала, съборих в нея два реда книги от библиотеката.
Взех албумите със снимки, май от всичко предметно само тях исках истински и се страхувах, че ще се наложи да настоявам. Не се наложи. Слава богу и благодаря.
Постояхме малко така.
Понечих да тръгна. После пуснах двете чанти пред вратата и се върнах. Този коридор. Влязох в спалнята. Огледах се, зави ми се свят, солено горещо чувство, че потъвам. Върху гардероба – кутията с играчките за елхата. Хванах се за нея с поглед.
Вече няма да си имам семейство, и играчките за елхата вече си нямат семейство.
Кимнах им за довиждане и ги изоставих.