Великата идея
се свежда до едно
прозрачно, разводнено
мастилено петно,

което те подсеща
за радост или жал,
за твое лично нещо,
с което си живял,

което те е гряло
в студените ти дни,
или се е видяло,
че ще те вледени.

Големите идеи
са само силует.
Пътеки и алеи.
Но ти вървиш напред

със своята си крачка,
със своите крака.
И ако нещо значат,
изречени така,

то се дължи на тебе,
че си ги чел и писал.
Великите идеи
без тебе нямат смисъл.

Прибери се скоро.
Къщата те чака.
Твоята умора
ще просветне в мрака.

Дрехите сънливи
в гардероба шушнат.
Чакат търпеливо
вещите послушни,

Дойдеш ли, безшумно
ще въздъхне всичко.
Твоят дом е дума,
ти си нейна сричка.

Красива красота.

Красива.

Дъждът лицето ми измива.

Гнева ми вятърът издухва.

Глухарчето без звук избухва.

Медът разтапя се във чая.

Мълча

и гледам

и не зная.

Не съм от тук.

Без час.

Без дата.

Мълча и вдишвам

красотата.

Мъчи се да вали.
Нищо не завалява.
Нищо не ме боли.
Нищо не ме спасява.

Нещо ще се реши.
Някак. Дори без мене.
И ще ме утеши
люляк с ръце зелени.

Пътят крачи и накрая стига
в селото. Нататък е небето.
Като от картинка в детска книга,
църквицата, пребледняла, свети.

Седнала е между два кипариса
на тревата, за да си почине.
Покрай нея всички хора стари са,
кретат и почти ще се споминат.

Църквицата е като момиче,
дадено на село при роднини.
Утрото във слънце я облича
и я гушва, за да не настине.

А отвътре, в тъмните си стаи,
тя въздиша, бременна с икони.
На тамяна свежата омая.
Свещите, които сълзи ронят.

Църквицата е като момиче,
бременно, и плаче, и се смее.
Учи се да пази. Да обича.
И смъртта. И другото след нея.

Да е малка и да остарява.
Като звън в небето да се блъсне.
Да прощава и да се прощава.
Да благовести и да възкръсне.

Жена от захарен памук –
ефирна, ароматна, сладка.
За празника е само тук.
Но празниците траят кратко.

Тя цялата е панаир
с гледачки, песни и животни.
И топъл, всепоглъщащ мир –
когато млъкне и се кротне.

Целувки, смях, искри… И мрак.
Тя плаче, като се сбогува,
а няма да се върне пак.
Но ти си знаеш, че си струва.

Аз живея на края на своите сили.
И защото съм силна, аз живея далече.
Прибери ме при теб, по-наблизичко, мили.
Изтощена съм вече.

Благоуханен селски ден.
Дори врабчетата усещат,
че за покой е отреден.
Кокошките подреждат нещо.

И циганите на коне
препускат във далечината.
И знам, че този ден поне
ще дишам светлина и вятър.

Пръстта се рони като хляб.
И съм добре. И огладнявам.
И чувствам страх, но тих и слаб,
че бързам и че закъснявам.

И гледам малката река
и чудно, че не се тревожа.
Тревата галя със ръка,
и хрумва ми, че е възможно

да дойда пак, и този път
за много дълго да остана,
и дните ми да потекат.
Да се посея, да се хвана,

да пораста. Да бъда тук
и никъде да не отивам.
Да имам хармоничен звук.
Да ми е просто и красиво.

Минават циганите пак.
Една пчела край мен кръжи
и люлякът й дава знак,
че днес ще й принадлежи.

Аз на кого принадлежа?
Напечена от слънце, ставам.
И съм добре. И се държа.
И се гневя. И си прощавам.

Искам днес да ти кажа…
Просто да ти прошепна,
че и мравката даже
става великолепна,

щом погледнеш отблизо
как с краката си боси
под земята чак влиза
и товара си носи.

И че мравката ситна
се обвива с воали
и посмява да литне,
щом любов я погали.

Тази мравка умела,
лъскава от умора,
се оказва по-смела
от големите хора.

Тази мравка, по-тиха
и от сън на тревичка,
в тези няколко стиха
е по-важна от всичко.

А в минута случайна,
в съвпадение лудо,
може ти да си тайната,
може аз да съм чудото.

Затова остави ме
да повтарям унесено
хубавото ти име,
да го сложа във песен,

във ума ти да влизам
като вятър във стая,
да те гледам отблизо
и да те опозная.

Одисей е само минувач.
Няма начин да се опознаем.
Прекосява стъпкания здрач
и се скрива в къщата под наем.

Просто пребивава в този град.
Даже след години не е местен.
Погледът му всичко пипа с глад
за лица, подробности и вести.

Явно е от онзи вид мъже,
дето спят с изпаднали богини.
Само с хитрост е въоръжен
и е тежко наранен със минало.

Идва. От храната ми яде.
Някой път леглото ми споделя.
Но дори във мен, не е със мен.
Не е с мен най-много във неделя.

Тръгва и така жестоко крачи,
сякаш иска просто да замине.
Той изглежда като минувач.
А живея с него от години.

Звънкат капки и тупкат в пресен мъх и на камък.
Светлината си слага шал от тънка коприна.
Бели стъпки от сняг са останали само
в долчините от север, но и те ще отминат.

И дърветата плахо си наострят листата,
за да чуят как зимата най-подир си отива.
Едно мъничко птиче акордира гората,
затова нито звук не отеква фалшиво.

Какво зелено, хубаво дръвче
е сливата, прилежно прецъфтяла!
Побързала е да се облече
във други дрехи. Вчера беше бяла,

но вече не е булка, а снаха,
и с новата подредба леко свиква.
С надеждите, с пчелите и смеха,
с дъжда нехаен, който топло бликва.

Обикната, приета, от дете
в очакване да ражда и да шета,
със всяко клонче бърза да расте,
за да надмине другите дръвчета.

Любовта ще направи живота ти ад.
И това ти е ясно. И това е известно.
За петнайсет минути ще те върне назад,
там, където ти беше свободно и лесно.

Ще си имаш очи, ще си имаш крака,
ще си имаш цъфтящо и преливащо тяло.
Всичко пак ще е твое. Ще е точно така,
както в светлото, чисто, ненапито начало.

По-добър, по-усмихнат, търпелив, озарен,
със щастлива тревога, поносима и мека.
След петнайсет минути, щом останеш без мен,
ще е ад. Ще е ад. Ти го знаеш. Но нека.

Кончетата нежно стъпват по тревата.
Малките копита тупкат меко-меко.
Всичко е притихнало. Не подухва вятър,
нито слънце грее. Някъде далеко
старите врабчета нещо коментират.
После замълчават. Кончетата спират.
Ето ги – застават прави. Силуети
тънички и живи. Гледат.
Всичко свети.
Всичко е красиво.