Ода за трите Гергани от Жанет 45

Те са винаги засмяни.
Те са 3 в 1 Гергани.

Действат, мислят независимо
и работят герганисимо,
в смисъл, както те си могат:
бързо, качествено, много.

Триизмерни, то е ясно.
С всичко справят се прекрасно.
Тук на място и в чужбина,
дзак! – във детската градина,
в НДК на панаира,
нямат мира, нямат спира.

Със кашони за банани
трите пламенни Гергани
със една ръка жонглират,
с другата пък дирижират.
Нови сцени те намират,
промотират, аплодират,
автори пропагандират,
номинират, консервират,
менажират, моделират,
вдъхновяват и сервират
на пазара изненади.

Те са хубави и млади.

Гери Панч., икона модна,
е звезда международна.

Вундеркинд е Гери Д.
Тя е гордост на градъ,
символ на Добрата Стара
поетична Ески Зара.

Гери Първа в Пловдив бди.
Тя е тука от преди,
тя е като Пловдив вечна,
енергична и сърдечна.

Делникът им – динамичен,
подвигът им – герганичен!
Те се борят героически,
побеждават герганически!

Първи финал, с щемпел от ОТК:
Три Гергани – бойна ядка.
Всяка е добра и сладка.
Мека сила и юначество!
ГГГ е знак за качество!

Втори финал, православен:
Между книгите е тронът им.
Свети Георги е патронът им.
Виж, Герганите се смеят
и във тях се влюбва змеят.

Финален финал, пее се по мелодията на „Сладкопойна чучулига“:
Хей, Гергани работливи,
погледнете ваште ниви:
книги пърхат със листа
и ви славят по света!

Мое мекичко дворче…

Мое мекичко дворче без следа от цимент, 
моя къщо, преживяща стар забравен момент, 
от немарата смачкана, със откъсната плоча, 
с черни процепи в пода, чакащи да прескоча, 
бяло канче на розички с емайлиран инат,
вестник трийсетгодишен, вперил поглед назад,
и дървета във лишеи, кладенец с гърло тъмно, 
керемиди, пързулнати главоломно и стръмно, 
раздробени кирпичи и таванче, което
гологлаво посреща и дъжда, и небето,
огледало от детството, помътняло от прах,
днес дойдох да ви видя и едва ви познах.

Някои неща са обратими,
а пък аз се счупих безвъзвратно.
Бях едва ли не неповторима,
а сега, с примижване, приятна.

Сприхава съм. Без да искам груба,
мрачна, иронична, заядлива.
Да го кажем тъй: ако съм гъба,
не разчитай, че ще съм ядлива.

Възраст, стрес и нерви, преумора.
Бях, каквото бях, сега не съм.
Но това е временно, и скоро
ще еволюирам в таласъм.

Всеки, който пише

Всеки, който пише, пише
най-красивото възможно.
Някой – просто както диша,
друг – изискано и сложно.

Всеки пише както знае,
с мисъл и въображение.
Вложиш ли душа, това е
пост, молитва и служение.

После с други странни хора
се събираш да четеш,
дишаш със гърди разтворени,
правиш нещо както щеш.

Даже да не се получи
точно както е мечтано,
да излезе, че е скучно
и родено твърде рано,

хрумването да зяносаш
и профукаш, или пък
толкова да го преносиш,
че да стане запъртък,

даже и да те разнищят,
имаш своята победа:
отвоювани от нищото
четири красиви реда.





Църквата в квартала

Светата църква си е за света,
но църквичката в нашия квартал
за мен е сред най-чудните места
със двора си зелен и разцъфтял,

с чешмата със пиринчения кран
и котките, които се прозяват,
и попа, благодушен и разбран,
и бабите, които му подпяват.

Иконите са ми като рода́,
познават ми и грешките, и хала,
изслушват ме, когато съм в беда…
Най-силно вярвам в църквата в квартала.

Спи-спи

Усещам, майка не иска
да й подръпвам ръкава.
Все още е тук, наблизко,
но някак спря да внимава.

Гранитни, смътни години
стоим без нея самички.
Тя гледа все да намине
и да помогне на всички.

Макар че вече я няма,
от сън на сън пак надниква.
Но с тази мъка голяма
полека-лека се свиква.

Все още ясно се чува
и ва́жи нейната дума,
но нови случки и снимки
запълват вече албума.

Животът влиза в различни
посоки и коловози.
Тя спи под две поетични
и бели каменни рози.

Сънувай слънчице меко
и сладки сънища само.
Пристъпвам тихо и леко.
Спи-спи. Обичам те, мамо.

***



Избеля искрящата боя.
Зверовете се опитомиха.
Акробатката надебеля
и фургоните се вкорениха.

Запиля се някъде камилата.
Фокусникът си издаде трика.
В куфар се превърна крокодилът.
Клоунът отиде в политиката.

Лъвовете никого не плашат
и не смайва никого факирът.
Мишките шушукат из талаша:
циркът заседи ли се, умира.

Ахинора

Имам къща и рамка. Вече съм се прибрала.
И воалът ми кротко тлее в здрачната зала.
Аз съм вкъщи и вече съм далече от всичко.
И сърцето ми пърха, неизменно самичко.
В свят, потънал във багри, то мълчи и замира.
То самò се прегръща. И понякога спира.
Тишината е плаха, светлината – прозирна,
а земята е щедра, ароматна и мирна.
И зелена, и черна. Аз оплаквам не нея,
а тревожните хора, за които живея.
Тези топли човеци, те ми идват на гости
и са тихи, вглъбени и самотни до кости.
Аз не съм ги поканила. Те сами ме намират.
В моя поглед, най-после, като в дом се прибират.

*

Снощи бях на гости у Ахинора, ама наистина. Беше толкова хубаво, уютно, сред приятели. Гергана Атанасова, е намислила вълшебен формат, събира съмишленици и сътворява празник. Благодаря!

…………..

Стените са ми неудобни и таванът ми е неудобен.
А леглото как смее изобщо да се нарича легло.
Подът скърца, насреща ми се хили гардеробът,
и нищо, ама нищичко в такава нощ не е добре дошло.
Няма добри идеи. И сънища, очевидно. И надежда няма,
че ще заспя в следващия един век.
Нощта  се е тръшнала, безполезно голяма,
и не си спомням защо ми трябваше да се раждам човек.
И защо ти трябваше и на тебе да отиваш, където си отишъл,
и какво правиш, какво толкова има там.
И добре, ето, пиша ти, ама какво да ти пиша,
като не мога да мисля, да виждам, да дишам, и само ям.
Поне да имаше едно копче, да го натисна,
и докато се върнеш, светът да спре.
Няма без тебе къща, няма без тебе вечер и сутрин,
няма нищо и няма всичко…

Иначе съм добре.

„Моите кукли“

Очакваме я този септември.

Илюстрации Елена Панайотова, оформление Христо Гочев, редактор Здравко Дечев, коректор Слава Петрова, издателство Жанет 45!

Ето мостра:

Ето я и на сайта на издателството: ТУК

Сред всичко

Август, пълноценно летен –
пълноводен, пълноцветен,
пълнозърнест, с пълна чаша…
Аз се крия и се плаша,
тясно ми е и горчиво,
ледено студено, сиво,
а пък и по-зле ще става…
Август ми се подиграва.
Вирнал е зелени клони,
със звезди като с пагони
небесата маршируват,
и смокините издуват
захаросани кореми.
Като планини големи
се притурват страховете.
Вързани на възел двете –
слънчевият ден с бедата,
лятото и самотата,
тайният копнеж и краят…
Билки и цветя ухаят,
облаците се разпухват
и глухарчета избухват,
и сред всичко, плътно, слято –
август, чернота и лято.

Машина

Той си отиде от себе си.
Вече го няма.
Може душата му да е на топло
при мама.
А пък във тялото,
като с навита пружина,
скърца и вие
почупена, гнила машина.
Мрачна промяна,
мъчителна и непонятна.
Малка душица,
ръчица гальовна и златна.
Шумен натрапник,
без право заграбил баща ми.
Болка в очите,
прорязване през съвестта ми.
Хайде, легни, отдъхни си,
поспи си, прости си.
Вкъщи си. Тук си.
Спокойно. Да, аз съм. Да, ти си.

Таванска стая

От най-горния етаж
май са се изнесли всички.
Няколко случайни мисли
обикалят в кръг самички.

Дрехи. Чашите от сватбата.
Паяк въздуха замрежва.
Губер – ако го погалиш
мърка, после се наежва.

Ето те – на снимка стъпкана,
бледа и неузнаваема.
Паметта виси на кръпки.
Времето си търси наема.

Зад прозорчето напукано
счупен слънчев лъч блести.
Нищо ценно няма тука. Но
някога това бе ти.

Безизходицата рече

Безизходицата рече:
– Писна ми от всичко вече!
Как с каръка си да свикна?
Как неволята да викна?
Ако с някого понеча…
правят ми услуга меча.
Пробвам ли да споделя –
вместо помощ – пак беля.
Без да искам огорчавам,
наскърбявам, наранявам…
Аз съм постоянно в пат.
Ни напреде, ни назад.
Аз съм грозна. Безполезна.
Иска ми се да изчезна.
Всичко ми дойде до гуша.
Помощ! Помощ! Кой ли слуша…

– Аз те слушам. Всичко чух.
Всяко хлъц, и мрън, и грух.
– Кой си ти? Ела пред мен!
– Аз съм – твоят скапан ден.
– Да, такъв си.
– Не отричам.
Твой съм и на теб приличам.
– Я да не обиждаш, ей!
– Няма вече. Е, здравей.
Безизходица, нали?
Разкажи ми. Сподели.
Или не! Натискам пауза!
Взимам те за своя кауза.
Хайде, чувствай се свободна
да си крива, безизходна,
с шоколад да преядеш,
да се зъбиш, да кълнеш.
Ритай кофите с боклук.
Развихри се! Аз съм тук.
Аз съм кратък. Ефимерен.
Скапан, но добронамерен.
Даден съм ти неслучайно.
Хайде, мила моя майно
льо! Разправяй, от кога си?
Ей, направо ме накваси
със сълзи… Момент! Ще кихна!
Я! Сега пък се усмихна!
Сериозно, спри. Недей!
Стоп. Ревни. Не ми се смей!

Безизходицата рече :
– Гледай, вече пада вечер.
Утре пак ще продължа
безизходно да тъжа.
Ала ти, макар и скапан,
ореван и поизцапан,
всъщност си съвсем приличен –
меланхолен, поетичен,
носталгичен ден за блус.
Идеален си на вкус,
топъл си като прегръдка…
За една последна глътка
има време. Или две?
За кога да се реве…
– Да – денят бе сговорчив. –
Чувствам се по-малко крив.
И дори ми е приятно.
Пак съм зле… но на обратно!
Слънцето почти залезе.
Бях ли ти поне полезен?
– Беше, да. Не много чак.
Искам да се видим пак!
– Няма как. Не, не умирам.
Тръгвам си. Ще емигрирам
в оня край на тоя свят.
После няма път назад.
Утре идва следващ ден.
Споко – скапан като мен
сто на сто се очертава.
Просто… ти си си такава.

– Може пък да се измъкна! –
викна тя. А после млъкна.
Залезът поруменя.
– Може да се променя.
Може да намеря път.
– Може – кимна й денят.
– Изход някакъв все има…
Аз не съм неразрешима.
Може пък да се реша.
Може да се утеша.
От проблема ми огромен
да остане само спомен.
Но тогава ще изчезна…

Нощ пленителна и звездна
бе изместила деня
и внимателно сънят
безизходицата гушна.
Като бебе я полюшна,
после й прошепва тайно:
– Всичко, всичко е нетрайно.