Част от моето семейство; Иво;   кака и Маргарита.

На тази снимка се вижда как чакам Иво:

Чакам го, макар че той е вътре в мен.

Мисля за него, говоря му, дори да не ме чува, мечтая си за бъдещето му, вслушвам се в него, тревожа се, вълнувам се и го обичам с цялото си сърце.

Той се роди около 6 месеца след деня, в който е направена снимката, и точно преди 17 години,

а аз продължавам да правя всичко това и продължавам да се чувствам точно така.

Честит рожден ден, Ивенце!

Приготвени за Казанлък и за Русе 🙂

Имам процедурен въпрос.

Абе вие нормални ли сте?!?!

Верно ли мислите, че нещо, че НЕЩО в Моята Родна Страна е за един ден?!+!

Например чистотата?!?

Хващал ли е някой от вас мотика, че да си мисли, че това:

се постига за един ден?

Не е кой знае какво, но е любимото занимание на татко ми в последните три години, и заедно с едни съседи той отделя всяка свободна и подходяща минута за това.

За да го превърне в това:

Хубаво е да се работи, чудесно е също и да се изкарват пари, обаче, моля, аз, татко ми, нашата градинка и моята страна не сме за един ден. Не ме третирайте като пластмасова вилица. Ние лично сме нещо повече.

На 17 май от 18 часа в Литературно-художествен музей „Чудомир“!

Свързвам Казанлък с хубави и вълнуващи преживявания. Имам награда от конкурса „Магията Любов”. Работила съм по два проекта с казанлъшкото сдружение „Бъдеще за децата с увреждания”. Гостували сме и с театъра от Раднево. Тук живеят мои любими приятели. За мен ще бъде чест да представя стиховете си пред четящите хора в град Казанлък, и то точно в навечерието на 24 май.

Малко е самотно и малко тъжно да пътуваш сам, но на мен ми харесва.
Освен това пролетта прави всичко поносимо и хубаво, и още по-хубаво даже.
Срещнах чудни хора – чешити, приятели и непознати. Видях морето даже два пъти, за цял час преди да се кача на влака към къщи. Сигурно съм била най-нелепата картинка, с яке, закопчано до врата, крачоли, навити до коленете, нагазила във водичката, с раница и сандали в едната ръка и саксия в другата, как пртискам телефона с рамото си към ухото, за да чуе Иво вълните… Моренце…
Обаче Бургас ми е по-мил на сърцето от Варна. Сигурно защото във Варна нямам ятаци.
И не си купих едно много хубаво червено герданче и сега ми е малко мъчно.
А в Добрич… Прекрасен град. Вълшебен и голям през пролетта. Не можах да видя малката лама в зоопарка, защото не стигнах до там. Всички бяха много топли и добри с мен. Запознах се със Стефка и Мария, които работят в баничарница, едната работи, другата й чете на глас; после се сменят. Стефка има дарба да намира четирилистни детелини. Сашо Серафимов и Сашо Белчев бяха там, и Генка Петрова, и Деян Димитров, няма да изброявам, спирам…
Беше хубаво.
Благодаря.

На Аязмото, с Жу, по места, на които човешкият ми крак не е стъпвал.
То било хубаво 🙂

Аз поживях днес там, за час и половина.
В Бургас си украсяват главната улица със стихове на Петя Дубарова. Стиховете изглеждат неловко и празнично като момичета, които за пръв път за тази година си обличат летните рокли и тръгват по улицата със сандали и нежни бели голи крака.
И морето също е там.