Тези са ми от най-любимите.

Вчера за пръв път влязох в църква в Швеция. Манана и Георгий ме заведоха, ако не бяха те, можеше да пропусна, защото аз отивам в църква само когато имам силно желание за това и ми се струва прекалено повърхностно просто да се отбия от любопитство.
Щях да сгреша, ако не бях отишла. В 10 започна неделната меса. Посрещна ни лично свещеникът. За пръв път срещнах лично жена-свещеник, ние нямаме дума за това, нали? Блага жена над петдесетте с лек грим, кестенява коса, подстригана на черта. Беше с бяла дреха, върху нея зелена, без други украси освен един златен кръг на гърба. Раздадоха на всички псалтир и по една тънка принтирана книжка с текстовете и нотите на песните, които ще се пеят точно на тази служба, номерата на псалмите бяха написани на две табла от двете страни на олтара, нещо като 1, 89, 268, 389, 269.
Дамата застана отпред, имаше безжичен микрофон, и започна да говори спокойно и бавно. Аз защо не мога да говоря пред публика нито спокойно, нито бавно? Може би защото нейната публика вече е спечелена. Абе не знам, но реших и аз да се опитам другия път да говоря по-бавно.
Всеки с грижите си.
Службата звучеше като детска приказка, прекъсвана от песни, които всички припяваха. Нямаше много хора. Стените са бели, украсени нарядко с пластики, картини, тъкани пана, но наистина бялата светла стена преобладава, а някои от украсите са съвсем светски на вид. Два витража. Един възрастен мъж и едно момиченце по едно време излязоха и прочетоха съвсем кратки откъси, може би бяха библейски текстове. Имаше специално място с микрофон и разтворена книга. За момиченцето дори имаше приготвено едно малко червено столче, на което да стъпи, но понеже то беше височко, може би това лято се е източило, нали знаете онези малки руси до бяло деца с покафенели крака и с ръце, тънки като клечки. Така че без столче не стигаше до микрофона, а върху столчето пък ставаше твърде високо, затова чете приклекнала, със сериозно лице, все едно чете старателно написано домашно.
Беше много хубаво да съм там, макар че и дума не разбирах, мисля, че всичко разбрах и добре си поревах, имам си аз за кого да плача. Всеки си има.
А следобед с едно червено корабче отидохме със Свежа на остров Костер, където видях много красотички, но сега мисля за църквата (две за един ден). Снимките по-долу са на църквата на острова. Това е малка църква на рибарите, с камък в памет на загиналите в морето в двора, а вътре – регистър на загиналите рибари от острова – от началото на 18 век до днес, последната жертва от 2004. Не е лесно.
Ние сме толкова достъпни пред всички сили, които ни обгрижват и застрашават, толкова открити и оголени в меките си дрехи, във веселите си лодчици, в къщите. Старци, родилки, деца, болни, пътници, хора на работа и хора, които се събуждат, влюбени, уморени хора.
Имаше къде да запаля свещичка, а на двора от двете страни на онзи камък две хубави кучета толкова тържествено чакаха стопанките си, че цялата ми мъка се стопи.

Гледахме тази вечер един много хубав филм – „Необыкновенная выставка“, прекрасен. След цял ден дъжд и вятър, точно по време на филма и една минута преди залез слънцето се показа.
Излязох да го изпратя.
Нали знаете онова чувство, когато човек стане свидетел на недостижима, невероятна глупост и/или грозота, и си казва – няма дъно.
Ами тази вечер беше същото, само че напротив. Няма таван.

Беше ми едно такова вчера, топлостудено. Съчиних си приказка и ми беше радостно, но се занимавах и с разни други неща, които ме разлюляха отвътре, излязох – дано вятърът да изглади нещата. Точно това гледах доста време на плажа, как вятърът мести песъчинките и постепенно следите от грайферите ми се заоблят и завяхват. Една гъсеница ми полази по рамото, сгъваше се като шивашки метър и крачеше с цялото си тяло. Като замръзнах окончателно, тръгнах из града да гледам и да се чудя какво шведско нещо да занеса на майка и на татко, засега до никъде не съм стигнала с мисленето. И после се прибрах, после бяхме на гости, после се прибрахме пак, после гледахме „Не тъгувай“ и „Мимино“ и проливахме вино. Сега чакам беналгинът да си каже думата и неподвижно разглеждам снимки.

В Стрьомстад.
Зад всеки ъгъл.

И тогава се появи норвежкият бряг. Кога минаха два часа и половина, не усетихме – минаха неусетно.
В Сандефьорд
Просто беше щастливо време.
Седяхме по пейките като безгрижни българо-грузински цигани и се наслаждавахме на слънцето.
Видях лъжицо-вилицо-нож, има си и име – spork.
Видях „Зог“ на Джулия Доналдсън в норвежка книжарница на норвежки език; надявам се скоро да я имаме в българските книжарници на български, преведох я и съм много радостна затова. (Преведох също и Monkey pyzzle, дори Манол още не знае.)
Постояхме до църквата в гробището, вече имам ясна идея как искам да изглежда гробът ми, когато му дойде времето, трябва да си поприказваме с Иво на тази тема.
Видях възрастни хора да се държат за ръце, и то не защото е ветровито. Те така правят.
Разгледах подробно три книжарници, четири магазина за детски играчки и пет магазина за домакински съдове. Не купих нищо, защото желанието ми за притежаване на неща беше напълно удовлетворено от подаръка, който Дали ми направи сутринта – бронзово копие на фигурка на едно божество от преди… много хиляди! години, да ме пази и да ме краси. Дано и по влаковете и летищата да ми е така спокойно, както на ферибота (скоро ще се прибирам, скоро, скоро). А нямах и норвежки пари де.
После батерията на фотоапарата свърши окончателно.
После с друг ферибот се прибрахме и ядохме и пихме и се веселихме като в приказките.
15 август 2018 година.

То си лежеше там и чакаше да бъде открито. От време на време малките вълнички се надигаха на пръсти да видят не идва ли някой откривател. Чайките се тълпяха край рибарските корабчета, но рибарите бяха на работа и не им се откриваше море, те си го знаеха отдавна. Фаровете по островите мислеха за свои фарови неща.
Тогава дойдохме ние.
Преди няколко дни Дали се запозна с един норвежец и той й подари билет за петима души за ферибота до… до един град в Норвегия и обратно. Направихме резервация и ето ни. На 15 август, в мек слънчев ден – като прозорец хубаво време между два дъждовни дни, моят непостижимо светъл и красив имен ден.
Отидохме и открихме морето.

Заведох Дали на моето любимо място. Бърборихме си, правихме се, че четем, лежахме на слънце, без да мислим. Аз гоних перца из водата, за да снимам сенките им. Спасих живота на една дълга и дългоноса рибка – там няма-няма вълни, после мине някоя яхта и след няколко минути до брега достигат две-три вълни, рибката изскочи на пясъка и аз я върнах обратно във водата. Говорих по телефона. Гледах разните там патета и онези ситни бързоноги сиви птиченца. После си тръгнахме, загубихме се, но не в гората, а по билото по едни безкрайни обли скали, върнахме се обратно, срещнахме котка на каишка на плажа. Ама каква котка само!

Това беше вчера. А днес е едно такова мрачно и студено…

Водата се нанася с перо от чайка.
Когато рисунчиците изсъхнат, залепят им се марки и се изпращат на важни хора по пощата.

Преди много векове морето е стигало до места, на които сега е суша и растат огромни дървета.
Виолета ме заведе да видя Алес стенар близо до Истад; вчера видях втори такъв каменен кораб, край Блумс… нещо си. Ще питам за точното име.
През вековете там са живяли хора, един мъж погребал жена си под един от огромните камъни… Нощем се появяват призраци, а денем има от къде да си купиш гофрета и чудесно кафе.
Престраших се да снимам и хора.
Всичко ми е ненагледно.

В бистрите очи на птица, в прозорец без перде, в отраженията във водата. Всичко е пред теб, но е недостижимо; открито, а неразбираемо. После вятърът разбърква отраженията. Нищо не се е случило, няма нужда от напрежение.

Срещам ги наоколо почти всеки ден, съседи сме. Изглеждат много мили. Нямаме общ език, но при среща си кимаме. Поне аз на тях. Но те и помежду си не говорят много. Един път не съм чула майката да повиши тон и да се скара. А може и баща да е, тук е прието и е съвсем нормално бащите да се грижат за бебетата и децата. Ядене, къпане, разходки, възпитание, всичко. Нали ги гледам. Просто са трогателни.

Тази сутрин Свежа се обади да предупреди, че се задава буря. Истинска буря, дори си има собствено име, а нищо чудно – и лична карта, защото идва от Германия и все някак трябва да мине през границите.
Внезапни пориви на вятъра, това се очакваше.
Ние с Дали се метнахме към магазина и си купихме шоколад, домати, бирички и други стоки от първа необходимост и чевръсто се прибрахме. Затворихме прозорците и зачакахме бедствие. Аз даже поспах два часа в очакване.
Вятърът омете облаците и е слънчево, чак сияйно. Към момента не се забелязват крави в небето.
И изведнъж така се притесних, чак ми стана малко лошо.
Оня ден, на път за книжарницата, влязох в един голям магазин за играчки. И там
защо съм такава бе
и там видях най-сладкия плюшен тъпчо с най-тъжния поглед на света, облечен в зелена пижама, която изобщо не му е по мярка. Самата трогателност. С пет пъти намалявана цена, а още в магазина (това обяснява погледа).
Ама си викам, стига, не давай пари за глупости (извинявай, Тъпчо). Нали ще си купиш моливи днес, и акварелна хартия, и гума за триене, стига ти толкова разкош за един ден.
Ще си купиш Тъпчо утре.
Ами ако някой ме изпревари!??
И го скрих зад едни други играчки.
И се въздържах до днес.
А днес има буря и вятърът става все по-силен, не бива да излизам, а Тъпчо Клетий е забучен зад едни тъпи динозаври и…
Утре първата ми работа ще бъде да го прибера на сигурно място.

Пак прекарах деня на плажа. Не целия ден, но от 11 до 17, да речем. Беше слънчево и хладно, ветровито, през по-голямата част от времето бях с яке върху банския. Мислех си смешки и си се смеех. Съчиних кратко стихотворение:
Пикник.
Първият есенен вятър
отнася листа от салатата.
И после си направих колекция от снимки на деца, летящи във въздуха. И облаци. И слънце.