Мило, много ми е тъжно.
Много ми е уморено.
Няма как да се залъжа,
че не ни разделя времето.

Питам. Как така тъгата
няма смисъл и значение.
До кога ще съм богата
само с тайни изречения.

До кога ще ме обичат
отдалеч и без докосване,
с чужди тайни – за надничане,
с чужди ласки – за износване.

И от малко съм доволна,
радвам се, не протестирам,
но е нежността ми болна,
радостта ми – на умиране,

зло и празно е във мене,
вярата се е стопила.
Много ми е уморено.
Много ми е тъжно, мило.

Върви между хората тъжна, засмяна жена.
Върви между хората, като в гора без пътеки.
След нея пониква внимателна, топла трева,
настръхват гнезда и земята надига се леко.

По тихи дървета, самотни мъгливи скали,
по храсти бодливи, смирено разтворили пръсти,
закачат се нейните весели, пъстри поли,
перата й, люспите, ласките – всичко се пръска,

разсипват се сенки и блясъци. Цяла гора
изгрява, изгаря, оплетена в слънчеви нишки.
Когато окапе последният лъч прецъфтял,
от нея остава единствено зрялото нищо.

1993
леко пипнато сега

Взимаш една жена.
Замесваш я
в приключенията на фантазията си.
Загръщаш я в среброто на огледалото.
Поръсваш я с трепет,
добавяш смях на вкус,
вкус на смях
и любов – колкото поеме.
Държиш я в ръце – ароматна, топла.
И се печеш на бавен огън,
като гледаш как си отива
със походка от карамел….

05.05.05г.

за тези мидички

ТТ

Те си пасват напълно,
две черупки от мида.
Вътре – уредно, пълно,
като рафтове в Лидъл.

Надпреварват се, носят
и оформят запаси.
Те се плашат за после
и укрепват дома си.

Те обичат да имат,
да събират и пъхат.
И от там този климат –
все на спарено лъха.

И в дома става тясно,
нещо май се смалява.
И напълно е ясно –
любовта се втечнява.

И водата отмива
и последната капка.
Две черупки заспиват
в костелива захапка.

Те си пасват прекрасно –
две черупки от мида.
Между тях – любовта. Но
любовта си отиде.

И във шепите празни
тишината убива.
Нежността вече дразни,
прекомерно учтива.

И кънти безполезно
всяко нежно шептене.
Любовта им изчезна,
затова е студено.

Те замръзват допрени
в тишина като в дреха.
Те не искат промени.
Те си търсят утеха.

Как светът продължава,
любовта щом приключи?
Те не го заслужават.
Как можа да се случи?

Тя показва езика си ален,
и върви в калта, без да се цапа.
Тя е толкова мека и галена,
че усещам замайване в лапите.

Тя е пух. Топла, лека и бяла.
Тя заспива, където си иска.
Бих я скрил под езика си цялата,
стига да ме допусне по-близко.

Тя е зла, но така ми харесва.
Ех, да имаше как да се случи –
тази котешка дива принцеса
да ме вземе за собствено куче.

После нека съм срам за породата.
Който иска, от яд да беснее.
Много здраве от мен на природата –
тя е котка, но аз искам нея.

Превод – Зоран Jакимоски
От Двуезична библиотека

Кое е важно и значимо,
зависи само от момента.
Каквото топлим – ще изстине,
ще секне, ще се скъса лента.

И във земята ще попият
сълзите, със които плачем.
Небрежен вятър ще изтрие
гнева, без нищо той да значи.

Усърдието е безсилно,
и вдъхновението – късо.
Не сме способни да закриляме
децата крехки на ума си.

И ако всичко отминава
и всеки порив е осъден,
мигът, усетен да изгрява,
най-скъпоценното ще бъде.

И благодарен, и обсипан
на миговете с благодата,
от чашата си ще отсипе
човекът, стъпил на земята.

Ще сподели троха и вино
с безименните богаташи,
които вече са отминали
с напразен труд и с празни чаши.

Човекът диша. И му стига
от вечността едничък резен,
богат единствено със мигове,
които грейват и изчезват.

Любовта е като череша –
цъфти, зрее, окапва.
А после,
не че другите сезони
са лоши,
но ти
цяла година чакаш
да дойде пролетта
и всичко да започне отначало.

ТТ
Тъга … Тъгата не тъгува.
Което е съвсем логично.
Тя само търси да общува.
Отблизо и отвътре… Лично.

Мария
Живее вътре. Саможива,
и без съседи, без познати.
Самичка водката изпива.
Писма? Ако сама си прати.

Сама стените боядисва,
и мебели сама премества.
Понякога не й ли писва?
Ами навярно й харесва…

 
ТТ
Но може и да закопнее
с тъга насрещна да се срещне.
Макар едва ли ще посмее –
та, божичко, това е смешно!

И две тъги така събрани
какво ли толкова ще правят?
Не зная. Ала – сладурани –
бих искал в смях да се задавят…

Мария
От смях по пода ще се валят
и ще подскачат от вълнение,
и заедно ще си развалят
нацупеното настроение.

05/09/2010

Главата ми кипи от думи,
които спешно търсят мисъл.
В главата ми е много шумно
от всичко, още ненаписано.

Поезията има корени
и тайни сокове я хранят.
Не става просто със говорене
да кротнеш думите събрани.

Като деца във междучасие
те викат, карат се и тичат.
Поезията е съгласие
на думите да се обичат.

Сплотени, хубави, избистрени,
взаимно да се опознаят.
Да не приличат на измислени.
Сами да си измислят края.

Аз съдържам любовта.
Любовта ми е присъща,
както за дъжда – вода,
стаи и стени – за къщата.

Тя е разрез и метал.
Малка като ножче джобно.
Радост, че си оцелял.
Топла, влажна и удобна.

От излишества разкош.
Аскетична и насъщна.
Свободата да си лош.
Щастието да се връщаш.

Чувствам – просто си е там,
в неизучени залежи.
Имам много. Ще ти дам.
Стига да ме забележиш.