Предимно зайци

Предимно зайчета ще ме съпровождат по пътя към Добрич.
И така, от 18:00 във фоайето на Голямата концертна зала в читалище “Йордан Йовков – 1870″ ще се похваля с „Магазин за обли камъчета“.
Надявам се да не се размина с никое от хубавите неща, които ме чакат по пътя.



Ето и едно зайче от „Меко слънце“.

Подминах зайче на поляна,
а то към рейса не погледна.
И мен внезапно страх ме хвана,
че аз го виждам за последно,
че няма пак от тук да мина
и няма смисъл да пътувам.
Че с нещо важно се разминах.
Че все едно не съществувам.

Кучета и котки

Тя показва езика си ален,
и върви в калта, без да се цапа.
Тя е толкова мека и галена,
че усещам замайване в лапите.

Тя е пух. Топла, лека и бяла.
Тя заспива, където си иска.
Бих я скрил под езика си цялата,
стига да ме допусне по-близко.

Тя е зла, но така ми харесва.
Ех, да имаше как да се случи –
тази котешка дива принцеса
да ме вземе за собствено куче.

После нека съм срам за породата.
Който иска, от яд да беснее.
Много здраве от мен на природата –
тя е котка, но аз искам нея.

Човекът диша

Кое е важно и значимо,
зависи само от момента.
Каквото топлим – ще изстине,
ще секне, ще се скъса лента.

И във земята ще попият
сълзите, със които плачем.
Небрежен вятър ще изтрие
гнева, без нищо той да значи.

Усърдието е безсилно,
и вдъхновението – късо.
Не сме способни да закриляме
децата крехки на ума си.

И ако всичко отминава
и всеки порив е осъден,
мигът, усетен да изгрява,
най-скъпоценното ще бъде.

И благодарен, и обсипан
на миговете с благодата,
от чашата си ще отсипе
човекът, стъпил на земята.

Ще сподели троха и вино
с безименните богаташи,
които вече са отминали
с напразен труд и с празни чаши.

Човекът диша. И му стига
от вечността едничък резен,
богат единствено със мигове,
които грейват и изчезват.

Хубавото

.
Приижда пяната на дните,
шушука нещо и се стапя.
Любовите се размагнитват,
и по закърпени чорапи
досадата се приближава.
И хубавото продължава,
но спира да те изненадва
и недостатъчно те радва.
.

Тя на кукличка прилича

Автор Иван Драголов
четвъртък, 25 декември 2008
(из една гатанка)

Тя на кукличка прилича.
Тя написа туй, за пича.
Оня, с гладената риза.
Често в Гърция излиза.

Кротка като сита котка.
Ако пие, пие водка.

Видна наша поетеса.
Циците й точно 2 са.
Разположени отпред.
В. Петров – любим поет.

За тъгата

ТТ
Тъга … Тъгата не тъгува.
Което е съвсем логично.
Тя само търси да общува.
Отблизо и отвътре… Лично.

Мария
Живее вътре. Саможива,
и без съседи, без познати.
Самичка водката изпива.
Писма? Ако сама си прати.

Сама стените боядисва,
и мебели сама премества.
Понякога не й ли писва?
Ами навярно й харесва…

 
ТТ
Но може и да закопнее
с тъга насрещна да се срещне.
Макар едва ли ще посмее –
та, божичко, това е смешно!

И две тъги така събрани
какво ли толкова ще правят?
Не зная. Ала – сладурани –
бих искал в смях да се задавят…

Мария
От смях по пода ще се валят
и ще подскачат от вълнение,
и заедно ще си развалят
нацупеното настроение.

 

05/09/2010

за поезията

Главата ми кипи от думи,
които спешно търсят мисъл.
В главата ми е много шумно
от всичко, още ненаписано.

Поезията има корени
и тайни сокове я хранят.
Не става просто със говорене
да кротнеш думите събрани.

Като деца във междучасие
те викат, карат се и тичат.
Поезията е съгласие
на думите да се обичат.

Сплотени, хубави, избистрени,
взаимно да се опознаят.
Да не приличат на измислени.
Сами да си измислят края.

 

Аз съдържам

Аз съдържам любовта.
Любовта ми е присъща,
както за дъжда – вода,
стаи и стени – за къщата.

Тя е разрез и метал.
Малка като ножче джобно.
Радост, че си оцелял.
Топла, влажна и удобна.

От излишества разкош.
Аскетична и насъщна.
Свободата да си лош.
Щастието да се връщаш.

Чувствам – просто си е там,
в неизучени залежи.
Имам много. Ще ти дам.
Стига да ме забележиш.

Близост

Както бременна жена
иска странен плод да вкуси,
аз жадувам тишина
между две целувки къси.

Близост във едничък жест,
без пукнатина, без примес.
Нека да се случи днес.
Да е вярно. Да го има.

Ще се спра и ще се дам,
без да мисля, без остатък.
Миг. И след това ще знам
как да продължа нататък.

Мрачна шегичка

ТТ
Навън, край портата – брезички,
по клонките с дъждовни капки.
И пухкави прилежни бабки
насядали, плетат терлички.

Ветрец дойде, да брули листи,
да рони закъснели капки.
И кротките, смирени бабки
полека-лека взе да чисти.

Мария

Бъбриви бабички, басмени,
заплитат и разплитат дните.
Беззъби бебета засмени.
Край тях една пчела прелита.

Без разсъждения разбират,
че иде ред да си отиват.
И те спокойно се прибират,
естествено, без съпротива.

При дядовците си се връщат,
които от кога ги чакат.
Премитат облаците вкъщи,
наливат дъжд, изтупват мрака.

Заспиват рано, рано стават,
и си мравучкат суетливо.
И там, оттатък, продължават
с вниманието си грижливо.

08/09/2010

Нож

Тя е нож, изваден от канията.
Верен, и способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.

Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,

ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.

В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.

Нещо мило

Аз всеки път ти казвам нещо мило,
защото аз съм много мил човек.
Сърцето ми обаче се е свило
и го вълнува всеки полъх лек.

Сърцето ми е винаги дежурно
и всяка моя дума проверява.
Сърцето ту помръква, ту прежуря,
тупти и мислите ми прояснява.

Изглежда – и наистина е – лесно
да изговоря чувството, което
звучи, категорично произнесено
със тихичкия шепот на сърцето.

И аз съм само глас и гласна струна,
чирак за изречения и рими.
Бъди добър. Ела да ме целунеш,
и нещо мило в отговор кажи ми.