С просто око се вижда пролетта – дърветата вече зеленеят и като се прибирам, ме поръсва цвят от бадеми и джанки.
Покрай новия празник – от тази година всеки последен понеделник на месец март ще бъде Ден на европейския писател, считано от 27.03, а и защото има много инициативи, свързани с четенето през април и май, започнаха да ми се обаждат добри хора от близо и далеч, да отида при тях и да разкажа разни хубави истории на децата им. Главно при деца ме канят.
На мен ми се налага да отказвам, защото трябва да си стоя в Стара Загора… обаче все пак ще намеря начин да отида другата седмица в Хасково; по-другата за ден в София, още по-другата – в Силистра.
Междувременно чета хубави книги.
Едната статия е за „Лавандуловото момче“ на Бюрхан Керим, тук:
Млад актьор ни води през уханния свят на „Лавандуловото момче“

Втората статия е за „Итака“ от Клеър Норт. Толкова много ми хареса, че по препоръка на Мила Ташева прочетох и „Песен за Ахил“, но статията за Ахил ще остане за април, не само защото се римуват, а и за да не дотягам с две книги на сходни теми в една и съща седмица.

Женската гледна точка към „Одисея“

Тези дни само четох, даже съм с една статия напред, но сигурно ще има дни, в които няма да мога или пък няма да искам да чета, преднината се стопява много лесно. Вече се запролети, няколко дни вече закачам хамака на терасата за по няколко часа следобед. Обнадеждена съм. Преведох и две хубави книжки, в едната се разказва за щъркел, в другата – за овца.

Двете статии в „Сега“ – едната за български разкази, другата – за роман от английски автор на тема Гърция.
„Трева и звезди“ е новата книга на Станислава Станоева. Чела съм само нейни стихотворения и прозата й ме изненада много приятно.
Статията е тук:
Кой не обича Пловдив?

Втората книга, „Живот по гръцки“ на Питър Барбър, е развлекателна и интересна, но очаквам да чуя какво ще каже за нея сестра ми. Кака живее от 33 години в Гърция и това ще бъде истинският изпит по достоверност и надеждност на фактите.
Статията е тук, със заглавие от редакцията:
Питър Барбър и неговата голяма луда гръцка сватба

Тази вечер много ме боли главата, не съм способна да напиша нещо повече.

По две книги на седмица, които избирам между новоизлезлите заглавия, прочитам и ако усетя, че имам какво да кажа за тях – пиша си статиите. Ако нямам мисли за споделяне, прочитам трета и четвърта. През останалото време домакинствам, чета-пиша-редактирам-превеждам, а в края на седмицата имах най-любим гост.
Имам нужда от по-голям размер денонощия, примерно по 50 часа, но без да сменям планетата засега.
В деня, когато войната в Украйна навърши година, в „Сега“ излезе статията за книгата „Вътрешното гето“ от Сантяго Амигорена. Тя е за един мъж, евреин, който е емигрирал в Аржентина през 1928 година и нищо не го застрашава, но той е изплашен и дълбоко нещастен, защото вече е 1940, а неговите близки все още са във Варшава. Уж знаем много за войната, а допускаме да се повтори, хора да убиват други хора, все едно животът и без това не е претъпкан със страдание.
Статията е тук:
Книга – паметник на убитите по време на Холокоста

Втората книга, за която писах, е „Тази благодатна земя“ от Уилям Кент Крюгър. Тя е от онзи вид, които създават свой собствен свят, в който човек потъва и се отнася. Разказва се за деца, но не е детски роман. Разказва се за беди и нещастия, а е обнадеждаваща. Красива работа.
Статията е тук:
„Одисея“ за малки индианци

С което приключих за месец февруари.
През март ще има цели 5 съботи и недели. Кои ли ще са мартенските десет заглавия?

Най-интересното през миналата седмица бяха репетициите и концертът в операта.
Наложи се да прочета няколко детски книги по определен повод, и още толкова ще пристигнат утре, хубаво да се начета.
Междувременно статиите в „Сега“ са за две книги, които много ми допаднаха.
Първата е нова българска – „Ловецът на пеперуди“ от Костадин Костадинов. Приключенска и мистична, с един толкова жизнелюбив и храбър герой, че ако си нямах любим и ако Лазар Костуро не беше литературен образ, сигурно щях да го потърся да се запознаем, а после кой знае…

Нещо като български „Стогодишният старец, който скочи през прозореца“

Втората книга е „Пазител на портите“ от Джеймс Бърн. Трилър, в който става дума за зловещ заговор, който, ако беше постигнал успех, щеше да разклати икономиката и политиката на целия свят. Добре че беше Дезмънд Алойшъс Лимърик, за приятелите – Дез, който победи лошите поединично и целокупно, при това с усмивка на уста.

За честта на ниските мъже

Миналата седмица ми беше много тежка, по разни причини, които не ми се коментират, но за награда, утеха и разкош завърши добре. С неголям ремонт, който чувствително подобри ежедневието ми в моята стая – ще мога да работя на по-широко и сто на сто няма да ме боли толкова гърбът, защото ще мога да чета и да пиша, седнала удобно (и ще гледам птиченцата почти от упор). Подготвяме се за концерта в петък, което в моя случай означава да слушам музиката на репетиции (което всъщност си е концерт лично за мен) и да избирам стихотворения, а това е повод да си припомня най-любими автори. А в петък и в неделя, както обикновено, излязоха тези две статии за книги, които препоръчвам:

Много ми харесва „Възлюбените“ на Боян Йорданов. Смях се и се страхувах, и се вълнувах във всяка минута, докато я четях. Необикновен език, чудни герои.
Статията е тук:

Eдин български супергерой от 18 век, далеч от патриотичния кич

Другата книга е словенска – „Смокинята“, Горан Войнович.
Миналия месец излезе нов тираж и по този повод я прочетох, бях я пропуснала в началото. В нея родовата история показва през живота на едно семейство как политиката влияе на съдбата на всеки; когато държавата се разпада, никой не може да остане незасегнат. Не че не сме го преживели, но е написано толкова талантливо, че гледаш измислени образи, а виждаш свои тъги, въпроси и любови. Точна затова четем. Чудесно оформление от Живко Петров!

Статията е тук:
„Смокинята“ свидетелства за разпада на бивша Югославия

Имахме гости, кръстът ми е схванат, врабчетата ядат на терасата, чак ушите им плющят, превеждам една книга, а тя ми се опъва, и междувременно – вижте какви интересни книги чета.
Тази седмица разказвам по нещо във вестник „Сега“ за тези двете:

„Москва не е последната гара“ разказва за едно момиче, от детството в Иваново, през студентските й години в театралното училище в Москва, първите й роли на професионална сцена и после – една невъзможно голяма стъпка навън… Животът на обикновените хора в Съветския съюз от 50-те до 70-те години на 20 век.

https://www.segabg.com/category-culture/moskva-koyato-se-prevurna-otrova

Втората книга си я купих непредвидено – имам две колони от книги за незабавно прочитане, а си взех „Приказка“ от супермаркета и дадох 30 лева, защото денят ми беше много тежък и имах нужда от награда, да избягам и да се махна за малко. Стивън Кинг знае как да ни заведе другаде и да ни запълни времето, без да ни го губи.

https://www.segabg.com/category-culture/prikazka-na-stivun-king-funiya-pulna-zvezdi

Прочиташ статия, печелиш книга.

Борю Зевзека е български писател, театрал, хуморист и хуманист. Превръщал е всичко в смях, дори войната – при все че е бил раняван там, награден е с ордени и дори след раняването си не се връща в тила. Убит е от партиен функционер с накърнени графомански стремежи след 9.IX.44. И после незаслужено е забравен от нас.
Калина Захова и Андрей Ташев са съставили сборник с най-доброто от книгите му в един том, който може да бъде свободно изтеглен от сайта на Издателски център „Боян Пенев“.
Заповядайте!

https://segabg.com/category-culture/baraban-ut-na-boryu-zevzeka-bie-otnovo-i-bezplatno

Мисля, че точно сега е моментът да си напиша какво сполучих да направя през 2022. Правя го откакто водя този блог и понякога се връщам да погледна.
През цялото време се занимавах с книги. Вчера Гудрийдс ми каза, че съм прочела 148, но са повече, някои от тях още не са публикувани.

Четох много, защото водих страницата във вестник „Сега“ и трябваше да напиша по два отзива всяка седмица. Това беше най-трудоемкото и времеемко занимание, заради него почти не съм шила играчки. В същото време ми беше много приятно и ми донесе неочаквани ползи. Запознах се със симпатични хора и получих планини от нови книги, които да прочета най-първа на света и това е безценно.

Всяка събота препоръчвах и по една книга в рубриката „За книгите“ по радио Стара Загора. Няколко десетки препоръки са качени в подкаста, останалите може би са загубени. Карай, ще си направим нови.

Личен маратон на четенето
За трети път четох през април, от 1 до 23, само детски книги.

Другото най-хубаво нещо, което правих, беше, че преведох още детски книги. Ще изброя тези, които бяха публикувани през 2022 година, списъкът не е хронологичен:
„Емоци-О!-метърът на инспектор Крок“
„Малкият НЕднорог“ – само първата половина на книгата, която е в стихове, от там нататък продължи Димитър Риков.
„Пролетта и катеричката“
„Лятото и синигерчето“
„Есента и таралежчето“
„Зимата и зайчето“
„Бабите. Всяка по своя си начин“
„Коледната принцеса“
„Драма с лама“
„Суперчервей“
„Чарли си има книга любима“
„Най-елегантният гигант“
„Какво още каза калинката“
„Тримата стари злобари“
„Червените дзени и сините дзини“

Редактирах книги. Много съм признателна за доверието и търпението на Ваня Могилска (приказките „Шарени сапунени балони“ ще излязат от печат тази седмица!, а разказите й за възрастни – догодина); Лилия Старева и Снежана Живкова от галерия „Снежана“.

Музика и поезия.
Имахме три концерта с „Джазът пее на български“. Само три, но прекрасни, топли и страхотни. В клуб „Портрет“, в Софийска градска художествена галерия и в клуб „Сингълс“. Записахме песните за албум, който предстои да бъде издаден.

С трио „Дивертименто“ направихме програмата „Сезони в музика и стих“ и имахме концерти, сега ще се опитам да изброя къде: в Житница, Труд, Попово, Исперих, Дулово, Силистра, София, Балчик, Стара Загора, Самоков и Велинград.

Срещи с читатели
Като стана дума за пътувания по работа, имах срещи с читатели и читателчета на много места, особено през пролетта и ранната есен. Сещам се за много срещи  в Стара Загора, в доста училища и детски градини. Освен това в София, Варна, Ново село, Велико Търново, Димитровград, Пловдив, Ямбол, Пазарджик, Чепеларе, Асеновград и Казанлък. Сигурно пропускам нещо.

О, към „музика и поезия“ трябва да добавим песните за спектакъла „Захарни неволи“, който Янчо Димитров постави в Държавен куклен театър – Стара Загора.

Събития
Аз обичам да участвам.
Алеи на книгата в София, в Габрово, във Варна, панаир на книгата в НДК.
Пак четохме със Здравко Георгиев в РБ „Захарий Княжески“ на Европейската нощ на литературата.
Участвах в поетичния пленер във Видин.
Участвах в два проекта на Министерството на труда и социалните грижи – „Първа работа“ и „През моите и твоите очи“.
Но най-великото събитие от годината ми беше трубадурският двубой с Елка Стоянова, загубен от мен с блясък и финес. Беше чуд-но!

Моите книги
През юни излезе „Азбука с животни-професионалисти“ с рисунките на Елица Сърбинова, а през декември „Мишките отиват на опера“, илюстрирана от Кирил Златков. Естествено, в „Жанет 45“.
Не мога да не спомена и тук фантастичната премиера на мишките в Държавна опера Стара Загора.

Награди и номинации.
В това отношение годината беше нечувано щедра. Започна се с плакета от Втора Тунджанска механизирана бригада в самото начало на януари заради текста на химна, който написах за тях. „Нетърпение в кутия“ беше номинирана на „Христо Г. Данов“. Получих Наградата „Стара Загора“, но по-хубаво от наградата беше предложението, което са написали библиотекарите от библиотека „Родина“. „Азбука с животни-професионалисти“ беше в дългия списък на наградите „Перото“. АБК ми отсъди наградата „Рицар на книгата“ в категория „Общественик“.
Тук ставам права и се покланям пред всички вас.

Лични неща
Ще кажа само някои и само хубави.
Животът ми беше пълен и ярък тази година и имаше от всичко по много.
Едно от любимите ми неща беше, че Данко ми закачи хамак на терасата на моята стая и там прекарах голяма част от топлото време през лятото и есента.
На същата тераса идват синигерчета, врабчета и гугутки, които ми носят много радост.
Ходихме на Черно и на Бяло море. Бяхме и в Италия, на Лаго ди Гарда.
При едно от пътуванията до Гърция се върнахме обратно в България през КПП „Златоград“, и то по мръкнало. Не правете като нас.
Все пак съм успяла да ушия и няколко десетки човечета и животни, брей.

Получих безброй жестове на внимание, приятелство и доброта, за които съм признателна.
Пожелавам си през следващата година да напиша хубави стихотворения, да преведа добре още книги. Пожелавам си да се справя.

Благодаря.

Когато видя, че преводач на някоя книга е Нева Мичева, първо купувам, после чета заглавието и книгата до самия край. През годините безброй пъти съм се уверявала, че щом е замесена Нева Мичева, няма слаби автори и случайни произведения. Може четивото да се окаже объркващо новаторско или тежко в емоционален план, но винаги си струва отделеното време.
Това напълно важи за сборника с разкази на Наталия Мешчанинова. Самото заглавие всъщност е отказ от озаглавяване, до крайност непринуден жест и нежелание да се обяснява и украсява написаното, нежелание да бъде прикоткан купувачът в книжарницата. Все едно авторката казва: „Искаш да четеш? Взимай на своя отговорност. Аз не ти обещавам нищо.“
Така си я представям. Всичко в шестте сравнително кратки разказа от този сборник е картинно и лесно за визуализиране – и читателят се чувства като безпомощен очевидец на престъпление, неспособен да се притече на помощ, почти съучастник.
Авторката споделя, че разказите са автобиографични и след написването им е спряла да сънува кошмари. Освобождаващо, пречистващо споделяне на жестоки тайни, пазени от най-ранно детство. Смазващото чувство за вина, което е вменено на жертвата – затова, че е жертва, затова, че не е била спасена.
Героинята е дете и разказът проследява живота й от около петгодишна възраст, после на 9, на 13, на 15 – до времето, когато вече е свободна млада жена с професия и собствено семейство.
Самата идея за роден дом и роднински отношения е проблематизирана. Семейството е формално, в него липсва сигурност, обич и благост. В дневника си момичето се опитва да редактира живота си, да го разкраси, да му втъкне поне мъничко смисъл. Грозотата в отношенията е неразрушима. Случайните благородни пориви много скоро се превръщат в собственото си отрицание, дори осиновеното бебе е заподозряно за въплъщение на дявола.
Героинята се опитва да компенсира с обич, загриженост и старание. Не получава закрила от майка си, затова с цялата си пламенна душа се опитва тя да бъде закрилящата. Насилвана от пастрока си, се хвърля да търси любов сред случайни мъже, които също я насилват.
Веднъж осмелила се да каже на глас истината за майка си, за да стигне до край, тя не спестява и истината за себе си. За всички непоносимо срамни неща, които е правила. Без обяснения и без оправдания, като наложено самонаказание. Заради ума и съвестта си става омразна за „близките“ си – защото животът минава в студ и жестокост, все едно винаги е било така и така трябва да бъде, а грозотата става видима заради ужасения поглед на детето, което я осъзнава.
Героинята вярва в силата на думите. Има един наистина поетичен разказ, в който като нежен рефрен се изреждат природни образи, красиви феномени, изящни мигове: „Като видя ягода, си намислям желание. Като видя следа от самолет – също. Или звезда. Или вълна… Като видя дъга, си намислям желание. Разрази ли се буря, си намислям желание. Ако кажа нещо едновременно с друг, си намислям желание. Щом дойде пролетно равноденствие, си намислям желание. Дано да падне от скала и да го изядат мухите.“ Беззащитно и безпомощно, насилвано от години, молитвата и мечтата на детето е насилникът да умре. В друг от разказите майката обмисля да направи „мокра поръчка“, за да се отърве от голямата си дъщеря, така че… такова им е семейството. Но момичето призовава смъртта само с красиви думи (забележете ритъма – чудесен превод!), и е убедена, че след години с написването им е предизвикала тази смърт.
И с тази книга, с оголени, жестоки, смели думи, хвърля тежестта на грозното си детство от гърба си. Тази книга е подвиг.

Статията е публикувана на 25.02.22 г. във вестник „Сега“.

Иронична ода за руската котешката душа

„Дните на Савелий“, Григорий Служител, превод от руски Ася Григорова, изд. „Гнездото“

Савелий е московчанин, роден на една от централните улички, недалеч от три православни храма. От най-ранното детство той опознава архитектурата на града, реката, историческите събития, които са се разигравали на техния фон, изучава обитателите на Москва. Културата, музиката, класическата философия текат във вените му. Той проглежда и има спомени още от времето, преди да се е родил. Надарен с изключителна интелигентност, Савелий проговаря на руски от първия си ден, свободно ползва и френски, разпознава фрази от италиански. И мисли, мисли, мисли. Обича семейството си с нежна и надменна обич, но останалите са му любопитни най-вече заради вродената му любознателност, а не защото са кой знае колко интересни сами по себе си. Савелий е чувствителен скиталец, свободолюбив философ, меланхоличен нехранимайко.
Освен всичко това, Савелий е котарак.
Котешката гледна точка – от долу нагоре – разкрива необичаен ракурс към ежедневието на многомилионния град. „Очудняването“ прави повествованието свежо и комично. „В битов план положението на леля Мадлен беше от добро по-добро… Но личният й живот не вървеше. Пазачът решил да кастрира леля.“ При цялата си ерудиция и дълбочина на разсъжденията, често пъти Савелий реагира с детска чистота, невинност и наивност. Той често не разбира мотивите на хората, но безпогрешно разпознава добротата и благородството. Като чистокръвен московски котарак, няма проблем с руския език, но кой знае защо не разбира нито дума на киргизки. Едни от спасителите и временните му… (Савелий не би приел думата „собственици“) осиновители са от Киргизстан. Той не разбира думите им, макар че съвестно ги предава, записани фонетично на кирилица, затова пък оценява и великодушно приема помощта им.
Котаракът среща и добри, и зли хора, и умни, и глупави. Истината е, че среща и точно такива котки. Разсъжденията му са фойерверк от остроумие и изискани изрази. „Животът на котките не е дълъг. Съдбата винаги ни гали срещу козината.“ „От къде, от какви шумерии и месопотамии е тръгнал този глупав навик хората да затъкват с котките душевните си пукнатини?“ „Отдавна бях забелязал, че колкото по-лош е почеркът на Господ, толкова по-твърда е ръката на изпълнителите на волята Му.“
В крайна сметка, всички пътища и перипетии водят Савелий към върховния смисъл на живота – любовта. Написано е толкова хубаво, че не искам нито да преразказвам, нито да оценявам тази любовна поема. Дори само заради тази част си струва да прочетете книгата, защото е прекрасна.
Авторът, Григорий Служител, е известен театрален актьор, а „Дните на Савелий“ е дебютът му в литературата. Книгата е бестселър и е отличена с наградите „Большая книга“ и „Ясная Поляна“.

Статията е публикувана на 07.01.22 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.