„Разкази“, Наталия Мешчанинова. Да оцелееш от детството


Когато видя, че преводач на някоя книга е Нева Мичева, първо купувам, после чета заглавието и книгата до самия край. През годините безброй пъти съм се уверявала, че щом е замесена Нева Мичева, няма слаби автори и случайни произведения. Може четивото да се окаже объркващо новаторско или тежко в емоционален план, но винаги си струва отделеното време.
Това напълно важи за сборника с разкази на Наталия Мешчанинова. Самото заглавие всъщност е отказ от озаглавяване, до крайност непринуден жест и нежелание да се обяснява и украсява написаното, нежелание да бъде прикоткан купувачът в книжарницата. Все едно авторката казва: „Искаш да четеш? Взимай на своя отговорност. Аз не ти обещавам нищо.“
Така си я представям. Всичко в шестте сравнително кратки разказа от този сборник е картинно и лесно за визуализиране – и читателят се чувства като безпомощен очевидец на престъпление, неспособен да се притече на помощ, почти съучастник.
Авторката споделя, че разказите са автобиографични и след написването им е спряла да сънува кошмари. Освобождаващо, пречистващо споделяне на жестоки тайни, пазени от най-ранно детство. Смазващото чувство за вина, което е вменено на жертвата – затова, че е жертва, затова, че не е била спасена.
Героинята е дете и разказът проследява живота й от около петгодишна възраст, после на 9, на 13, на 15 – до времето, когато вече е свободна млада жена с професия и собствено семейство.
Самата идея за роден дом и роднински отношения е проблематизирана. Семейството е формално, в него липсва сигурност, обич и благост. В дневника си момичето се опитва да редактира живота си, да го разкраси, да му втъкне поне мъничко смисъл. Грозотата в отношенията е неразрушима. Случайните благородни пориви много скоро се превръщат в собственото си отрицание, дори осиновеното бебе е заподозряно за въплъщение на дявола.
Героинята се опитва да компенсира с обич, загриженост и старание. Не получава закрила от майка си, затова с цялата си пламенна душа се опитва тя да бъде закрилящата. Насилвана от пастрока си, се хвърля да търси любов сред случайни мъже, които също я насилват.
Веднъж осмелила се да каже на глас истината за майка си, за да стигне до край, тя не спестява и истината за себе си. За всички непоносимо срамни неща, които е правила. Без обяснения и без оправдания, като наложено самонаказание. Заради ума и съвестта си става омразна за „близките“ си – защото животът минава в студ и жестокост, все едно винаги е било така и така трябва да бъде, а грозотата става видима заради ужасения поглед на детето, което я осъзнава.
Героинята вярва в силата на думите. Има един наистина поетичен разказ, в който като нежен рефрен се изреждат природни образи, красиви феномени, изящни мигове: „Като видя ягода, си намислям желание. Като видя следа от самолет – също. Или звезда. Или вълна… Като видя дъга, си намислям желание. Разрази ли се буря, си намислям желание. Ако кажа нещо едновременно с друг, си намислям желание. Щом дойде пролетно равноденствие, си намислям желание. Дано да падне от скала и да го изядат мухите.“ Беззащитно и безпомощно, насилвано от години, молитвата и мечтата на детето е насилникът да умре. В друг от разказите майката обмисля да направи „мокра поръчка“, за да се отърве от голямата си дъщеря, така че… такова им е семейството. Но момичето призовава смъртта само с красиви думи (забележете ритъма – чудесен превод!), и е убедена, че след години с написването им е предизвикала тази смърт.
И с тази книга, с оголени, жестоки, смели думи, хвърля тежестта на грозното си детство от гърба си. Тази книга е подвиг.

Статията е публикувана на 25.02.22 г. във вестник „Сега“.

„Дните на Савелий“

Иронична ода за руската котешката душа

„Дните на Савелий“, Григорий Служител, превод от руски Ася Григорова, изд. „Гнездото“

Савелий е московчанин, роден на една от централните улички, недалеч от три православни храма. От най-ранното детство той опознава архитектурата на града, реката, историческите събития, които са се разигравали на техния фон, изучава обитателите на Москва. Културата, музиката, класическата философия текат във вените му. Той проглежда и има спомени още от времето, преди да се е родил. Надарен с изключителна интелигентност, Савелий проговаря на руски от първия си ден, свободно ползва и френски, разпознава фрази от италиански. И мисли, мисли, мисли. Обича семейството си с нежна и надменна обич, но останалите са му любопитни най-вече заради вродената му любознателност, а не защото са кой знае колко интересни сами по себе си. Савелий е чувствителен скиталец, свободолюбив философ, меланхоличен нехранимайко.
Освен всичко това, Савелий е котарак.
Котешката гледна точка – от долу нагоре – разкрива необичаен ракурс към ежедневието на многомилионния град. „Очудняването“ прави повествованието свежо и комично. „В битов план положението на леля Мадлен беше от добро по-добро… Но личният й живот не вървеше. Пазачът решил да кастрира леля.“ При цялата си ерудиция и дълбочина на разсъжденията, често пъти Савелий реагира с детска чистота, невинност и наивност. Той често не разбира мотивите на хората, но безпогрешно разпознава добротата и благородството. Като чистокръвен московски котарак, няма проблем с руския език, но кой знае защо не разбира нито дума на киргизки. Едни от спасителите и временните му… (Савелий не би приел думата „собственици“) осиновители са от Киргизстан. Той не разбира думите им, макар че съвестно ги предава, записани фонетично на кирилица, затова пък оценява и великодушно приема помощта им.
Котаракът среща и добри, и зли хора, и умни, и глупави. Истината е, че среща и точно такива котки. Разсъжденията му са фойерверк от остроумие и изискани изрази. „Животът на котките не е дълъг. Съдбата винаги ни гали срещу козината.“ „От къде, от какви шумерии и месопотамии е тръгнал този глупав навик хората да затъкват с котките душевните си пукнатини?“ „Отдавна бях забелязал, че колкото по-лош е почеркът на Господ, толкова по-твърда е ръката на изпълнителите на волята Му.“
В крайна сметка, всички пътища и перипетии водят Савелий към върховния смисъл на живота – любовта. Написано е толкова хубаво, че не искам нито да преразказвам, нито да оценявам тази любовна поема. Дори само заради тази част си струва да прочетете книгата, защото е прекрасна.
Авторът, Григорий Служител, е известен театрален актьор, а „Дните на Савелий“ е дебютът му в литературата. Книгата е бестселър и е отличена с наградите „Большая книга“ и „Ясная Поляна“.

Статията е публикувана на 07.01.22 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.

Животът е пълен с хипопотами

„Когато животът ти изпрати хипопотам“, Анете Биерфелт, превод Росица Цветанова, изд. „Колибри“

Запознайте се с най-шантавото датско-руско семейство, което живее наполовина в отвъдното и знае от първа ръка, че „магията е илюзия, която човек се опитва да съхранява всеки божи ден с цената на нечовешки усилия“.
Романът е класическа, реалистично разказана фамилна история за четири поколения, които живеят по такъв начин, че увивните растения в градината им избуяват под звуците на оперна музика, къщата се рее с блеснали прозорци, в супата къкрят лебеди, а еталонът за любов е „Песен на песните“ и нищо по-малко.
Бабата, Варинка Совалска, е родена през 1900 г. в семеен цирк в Санкт Петербург. Когато пораства, тя става красавица с пламтящи черни очи и коронният й номер е в ролята на дама, която фокусникът разрязва на две. Циркът се крепи на ръба на фалита и надеждата за неговото спасение се явява в образа на слон, който ще привлече обратно тълпите под грейналото шапито. Само че вместо слон с главно С, животът им изпраща малък и извънредно смрадлив хипопотам. За хипопотамите знаем, че когато искат да покажат дружелюбност, с бързи движения на малката си опашчица изпръскват всички наоколо с изпражнения. Това е най-доброто, което могат да направят. Най-лошото се случва по време на едно представление, след салто-морталето на джуджето Вадим… Ето такива случки се редят една след друга с невъзмутим и ведър тон, все едно е най-нормалното нещо да срещнеш любовта в небето, да облизваш лицата на хората вместо „Здрасти“, да виждаш духовете на починалите си близки или пък да заспиваш пред стълбите на салона за булчински рокли просто от копнеж по Любовта на столетието. Лудите жени от това семейство имат такава гравитация, че просто е невъзможно да прочетеш романа и да не се влюбиш в някоя от тях, а нищо чудно и във всичките, с цялата им непоносимост, съмнения и експлозивни таланти. Разбитите им сърца звучат като рухнали кристални полилеи, а любовният им зов кара корабите да се разбиват в плитчините на мразовитото скандинавско ежедневие.
Човек чете страница след страница и умът му се изпълва с гълъби, звучат оперни арии, пламтят цветове, а думите танцуват („- Съгласните са обувките за фламенко на езика – изкрещява Олга и излиза на силния вятър.“)
В този роман открих едни от най-красивите и проникновени страници, посветени на любовта. Започваща, тържествуваща, приключваща с фиаско, цинична, романтична, похотлива, всякаква любов, но най-вече – жизнено необходима, крайна и безкрайна.
Цялото това смайващо тържество на четенето не би могло да се състои за нас, ако не беше изключителният превод на Росица Цветанова. Тя е открила толкова чаровни думи на български, уловила е толкова прозрачни и деликатни нюанси, че текстът се рее точно като мечтания дом на Ханибал – пълен с деца и с цветове.
„Животът е пълен с хипопотами… Те идват като утешителна награда вместо изначалните мечти за слон. Големи, щури мечти, свили се при прането. Хипопотами, от които човек се опитва да изкопчи максимума, като поразкраси сценария и набие малко надежда в онова, с което разполага.“
И докато се ветреем с героите, покоряваме Париж, оттегляме се на остров в Балтийско море, препускаме с хрътката Игор и разгадаваме песента на цветовете, никак не е трудно да повярваме, че времето на чудесата още не е отминало.

Статията е публикувана на 15.07.22 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.

Любовните писма на един невинен политик

„Христо Белчев. Писма, публицистика, поезия“, съставител Румяна Пенчева, издателство Кибеа

Представете си поет, който захвърля лирата, за да се отдаде на счетоводството, и му се посвещава с цялата сила на пламенното си сърце. Финансист, който е душата на всяка компания. Министър, който работи по 12-14 часа всеки ден, вместо да си назначи секретар, за да спести излишни разходи на канцеларията. Администратор, в когото се влюбва най-красивата дама в държавата. Сатирик, който се отнася с дълбока сериозност към брака. Новобрачен, който поема дипломатическа мисия в чужбина и в продължение на дълги месеци всеки ден пише писма на съпругата си.
Представете си български политик, обичан от всички партии и от народа.
Ако се роди такъв човек, той със сигурност ще бъде убит.
Точно такива са личността и съдбата на един от най-светлите строители на съвременна България, Христо Белчев.
„Уважаеми читатели, все още сме длъжници на паметта на обещаващия поет, остроумния сатирик, на пламенния патриот, превъзходния финансист и невинен политик Христо Белчев.“ – казва Румяна Пенчева в предговора на документалната книга, в която са публикувани части от личната кореспонденция на Христо Белчев, извадки от дневника му, стихотворения, публицистика, и фотографии.
От този добросъвестно написан предговор читателят се запознава с факти от живота на Белчев от детството до трагичната му кончина – убит е по грешка при покушение срещу тогавашния министър председател Стефан Стамболов.
Житейският му път е неотделимо свързан с Мара Белчева. Запознават се, когато тя е дете на 10 години, а той работи като писар при баща й. Няколко години по-късно се срещат отново и след сватбата се превръщат в една от най-блестящите двойки в софийския хайлайф. След смъртта му вдовицата прави всичко възможно паметта за него да остане, като се погрижва архивът му да бъде изучен и съхранен, а произведенията му – издадени.
В частта „Всяка моя мисъл теб обгръща“ се докосваме до писмата на Белчев, писани в  Белград, където е изпратен с дипломатическа мисия. Това са бисери на епистоларния жанр. Когато ги четем, ние надникваме в интимните отношения на двама души, на две души, които са нежно привързани, предани и всеотдайни. Споделеното е толкова лично, че за пореден път възниква въпросът дали е етично такива частни архиви да бъдат предоставяни на широката публика.
Но Христо Белчев е убит преди 130 години, само на 34, и писмата му са исторически извор, от който можем да научим за бита, модата, медицината, дома и градината, нравите в тогавашното общество, общоприетите отношения в семейството. Няма маловажни теми, няма и теми, по които двамата съпрузи да не могат да говорят и размишляват. Те търсят и споделят мнения, разсъждават по прочетени книги, разменят си новини. Чарът на писмото е в целия процес на обмисляне, писане, изпращане и очакване, в неговата удовлетворяваща материалност, в това, че можеш да го държиш в ръка, да го целунеш, да се радваш на „тумбестата купчинка“ пликове. Христо Белчев обожава младата си съпруга, обгрижва я, насърчава я да развива талантите си. „Същественото за мене е, че аз съм придобил съзнанието за твоето добро сърце, за дарбите ти, за твоя превъзходен характер…“
Допълнителна стойност и красота на изданието придават фотокопията на оригиналните писма. Почеркът, понякога забързан, почти задъхан, друг път церемониално краснописен, зачеркванията и петната, видимата текстура на хартията позволяват да усетим още от атмосферата на онова време.
Снимковият материал и цялостното оформление са изключително стилни и верни на епохата.
Книгата се превръща в един може би позакъснял, но красив паметник на Христо Белчев – талантлив човек, любящ съпруг и достоен българин.
Томът е част от серията „Личности“ на издателство Кибеа.

_________________________________________________________________________

Статията е публикувана на 10.12.21 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.