Трите нови книжки дойдоха и много им се радвам!
Те са в стихове и имат хубави истории, написани от Зана Дейвидсън, и още по-хубави картинки, нарисувани от Марк Макинли.
Преведох ги, а после ги редактирахме с Катя Латева, и ето ги: коалата Мала, овцете Ерна и Олив, хипопотамите Хорас и Ханк чакат да прочетете за тях.
Така книгите от поредицата, които съм превела аз, разбира се – в стихове, станаха цели пет.
Изглеждам точно както трябва.
Щом змей намисли да ме грабва,
с мен доста ще се поозори
с пет (надесет) кила отгоре.
С две думи: сбъркал би адреса.
Добре, до вчера бях принцеса,
миниатюрна, миловидна,
а вече отдалеч съм видна.
Изобщо, вече съм на плюс.
Мъже, които имат вкус,
промяната ще оценят.
Не ми е зор да ме спасят,
аз се спасявам… ако искам.
Поискам ли, избирам риска.
Решавам си по своя воля.
Когато трябва, знам да моля,
да търся помощ, или не.
Наясно съм с това поне:
макар не точно хубавица,
по стаж и опит съм кралица.
Позор ли е или слава?
Не пита, който не знае.
Един лети във земята,
друг в облаците дълбае.
Да не е врътнал компасът?
Къде са ляво и дясно?
Все нещо ги донагласят
и май не е много ясно.
И аз къде се намирам,
къде си водя детето…
През пет минути се спирам
и преоткривам небето.
Все едно беше вчера. Все едно ей така,
леко да се протегна – и ще пипна с ръка
русичката косица на доброто ми бебе,
кака ще ми подвикне: – Къде ходиш бе, дребен?,
майка ми ще отиде в село, за да е с татко,
нищо, че се познават от съвсем-съвсем кратко,
до кобилката Муца баба ми ще застане…
аз без малко да падна – баба ми ще ме хване
и ще хукне през времето – да ме гушка и пази.
Слънчевият часовник ту се стрелка, ту лази,
и така ни посочва, и така ни разделя,
че не смогвам с ума си да го схвана и смеля,
но не вярвам, че всичко чезне просто така,
затова продължавам да протягам ръка.
За „Слънцеломи“
Политика, пердах и приключения на българските митологични същества
+
Дете да си и да четеш, и да четеш!
В подкаста „За книгите“ – разговор за „Музеят на животните“ и „Как строят животните“
Мария Донева 