Я, рейсът е на два етажа! 
Подтичвам, качвам си багажа.
Държа шишето със водата.
Снегът полепва по стъклата.
Говоря с чужд и странен глас.
Здравейте, май ще съм до вас. 
Не е заразно, просто плача
за себе си и изпращача.

Потегляме. Стена снежинки.
Градът е в коледни картинки,
а вече свършва февруари.
На мен под клепките ми пари.
Закуски. Каса. Сръбска скара.
В района сме на Сточна гара,
и аз съвсем безшумно плача
за себе си и изпращача.

През София ще бродим вечно,
а вече всичко е далечно –
алармата на телефона,
сънят, саксията с лимона,
безгрижието, лекотата,
обувките, ключът, вратата.
Ще дойда скоро пак, но плача
за себе си и изпращача.

Кафяво, сиво и студено.
Стъклото млъква замъглено,
но се досещам за пейзажа.
Ако си спомня, ще ви кажа
защо пътувам, накъде ли.
Меле от вторници, недели,
престой, очакване, билети,
трохи от нерви и солети,
живот на точки и тирета,
настинки, снимки от морета,
на път, безпътно, безизходно,
опияняващо свободно,
но ми се иска да не плача, 
а да посрещна изпращача,
да спрем, пред къщи да паркираме,
при себе си да се намираме
и вече да не си отивам.

Извън града сме и заспивам.