Запуши си ушите. Чакай, по-добре аз.
Някой път не е никак приятно у нас.
Много страшно се карат. Ама ти ги обичай!
И недей да ги гледаш. Казах ти, не надничай.
Зад дивана е тясно и по-малко се чува.
Ако някой те търси, на заспал се преструвай.
Те ще спрат. Още малко. Ето, млъкнаха вече.
Ти пък се разрева, малко плюшено мече…
Официална строга нота към себе си на младини!
Какво ще подобри живота ми, без много да го промени:
Не си дебела! Довери ми се – това от снимките го знам.
Да, даже и на най-нелепите, на тези, дето те е срам
като ги гледаш, и на тези, които те изпълват с бяс,
какво момиченце си… Леле! Какво момиченце бях аз…
Не си ненужна, жалка, смешна, неловка в модните неща.
А и да беше – много важно, да не е краят на света?
Да знаеш колко е трогателно това, че всеки ден грешиш.
И сто пъти да се заричаш, пак с грешките ще продължиш.
Наивността ти упорита във навици се вкаменява.
Звуча навярно снизходително, но всъщност ти се възхищавам.
Детенце, как да ти се скарам, как мога да ти дам съвети,
когато е пределно ясно: ти си по-умната от двете ни.
Защо се събуждам със болка в главата?
Защо е чаршафът на топка в кревата?
Край мен – стадо тежко преяли комари,
кракът ме сърби и ухото ми пари.
Защо няма кой да направи кафето?
Защо под прозореца не е морето?
Защо е съдбата ми толкоз нелека,
че утре съм даже и на зъболекар?
И как се очаква от мен оптимизъм,
щом зная, че трябва след час да излизам?
Лъчи като мечове слънцето вади,
а аз се втечнявам на локви и вади.
А още е осем часа! Ами в три?
Я спри се бе, юли! Наистина, спри.
Недей да се свършваш. Стой тука. Постой.
Такъв, отвратително жегав, но мой.
Така бързо всичко се сменя. Изчезва.
Което се позадържи, ме разглезва,
а после и то си отива – и край.
И лошо, и хубаво – всичко ми дай.
Любовта я заровили жива.
Тя не искала да си отива.
Преценили, че е неуместна,
неудобна, печално известна,
прекалено боляща, трептяща,
през нощта – недискретно искряща,
прекомерно разкошна без нужда,
чак-пък-толкоз, съмнителна, чужда,
да, красива, но ако ги видят!,
ако лоши очи им завидят…
И за да не пострадат излишно,
деликатно, решително, скришно
я прибрали най-долу във шкафа,
обинтовали я със чаршафа,
закопали я в стара саксия
и преляли й капка ракия,
и усещали – още тупти,
но си казали – Бог да прости,
и се правят, че нищо не правят,
и търпят, и така я оставят,
и си мислят – с това ще се свикне.
Смешни хора. Тя пак ще поникне.
Мария Донева 