Еуфония Фотографска беше симпатична вещица, образована, с изискани обноски и добър нрав.
Младите вампири от съседната планина се тълпяха край нея и се редуваха да я канят на танц. Таласъмът от сметището спеше на изтривалката пред вратата й. Призраците от гробището й правеха серенади. Няколко караконджула също наобикаляха Еуфония и носеха я меча кожа, я вълшебни гъби. Един зеленясал трол тръсна на масата й кофа собственоръчно изкопани диаманти, а седем джуджета й подариха седем чаши от ковано злато.
Толкова красива беше младата вещица Еуфония Фотографска!
Е, може и да не беше чак точно толкова красива, а със своите 204 години не беше и чак толкова млада, но в близката и далечна околност не живееше друга вещица освен нея, и за вампирите, таласъма от сметището, призраците, караконджулите, троловете и джуджетата тя беше единствената възможност да се задомят. Или Еуфония, или ергенлък и самотно пране на чорапи, самотно готвене на буламачи и още по-самотно хъркане в кревата (или в ковчега – за вампирите). И така – завинаги, защото те бяха фантастични и следователно безсмъртни.
Но нима на Еуфония й беше по-лесно?
С вампир нямаше бял ден да види. Таласъмът миришеше на гнил картоф. Призраците – меланхолични, троловете – недодялани, джуджетата ниски. А караконджулите, да си го кажем правичката, направо си бяха прости.
– Да – въздъхна Еуфония Фотографска, – да имаш прекалено голям избор е същото като да нямаш никакъв избор.
Тя затвори любовния роман, който четеше, цъкна нощната лампа, сви се на кълбо под пухената си завивка и заспа сам-сам-сам-сам-сама.

Пролет си мрази името.
Всеки е кръстен я на баба си, я на дядо си, а пък тя – на сезон.
Мрази да се запознава.
Първо на първо, не може да казва Р.
Второ – 9 от 10 човека не пропускат да изкоментират – ами то е есен. Ами то е зима. Ами то е лято. И в 3 от всеки 12 месеца – ами ти имаш имен сезон, трябва да черпиш.
Да бе, точно тебе ще почерпя, ей сега!
Ако се казваше Есен, щеше да си боядиса косата червена. Обаче Пролет? Не успява да се почувства като Пролет, нито да се престори – какво, да се раззелени и да разцъфне ли?
Представя се за Поли, без никакво Р, но знае, че това не е истинското й име.
Поли е друг човек. Поли е спокойна и уверена, казва, каквото си помисли, не се срамува да танцува пред всички, успява да получи, каквото иска, и то без да повиши тон. Поли се разбира с хората.
Поне външно.
Отвътре е Пролет. Гневи се на себе си, дразни се. Постоянно усеща, че нещо ще се случи, а не знае какво, не знае дори дали е добро или лошо, но не спира да го очаква. Пролет търси думите си и не ги намира, затова мълчи.
Оставя Поли да говори вместо нея, а после я мрази, защото се чувства изместена.
Пролет не може да се усети на място в името си. Мечтае да срещне един човек, той да я погледне и тя да усети, че вече се познават, все едно винаги са били заедно и никога няма да се разделят. Той ще знае коя е, без да я пита за името, и толкова много ще хареса всичко в нея, че и тя ще се обикне.
Човек не си избира името, не избира гласа си, нито лицето. Пролет се надява, че някой ще я избере и ще я научи на всичко.
Ако наистина го срещне, тя никога няма да говори с него с неискрения любезен глас на Поли.
Пролет се страхува, че Поли може да й го открадне, да я заключи зад самоуверената фалшива фасада на белозъбата си усмивка, и никога да не дойде пролетта.

Не знам по-мила, по-скъпоценна книга от буквара.
Доживях най-голяма чест, мили ми. Написах стихчета за новото букварче.
Ето за това:

Издателството е Анубис.
Представяте ли си, наесен ще има мънички, красиви, будни деца, които ще го прегърнат.

Поехме на път с Мария Станкова и Райно. Наблюдавахме полетата край магистралата и си говорихме за овце на щат към общината, грозде сорт „Липа“ и литературна критика.
В Бургас ни посрещна слънце като слънце!
Имаше плаж с миди, а на пристанището – къдроглав рецикликан и рибена чорба, и сафрид, и бяло вино, и сладки приказки, и дори пет лева, намерени на пода.
В Хеликон вечерта беше уютно и топло, и видях приятели, и говорихме за книгата „А Бог се смее“ и за целия разнообразен живот.

Нататък вече нямам снимки, но имам четирилистна детелина, опитвала съм моцарела бурата, смяла съм се много, пътували смe до София,
открила съм много интересен магазин за дървени кутии и рамки за огледала, видяла съм Радост, живяла съм радост, говорила съм си с Ваня Могилска за „Тая земя, оная земя“, 
в Гринуич сме празнували това, че Бог се смее, Мария е чудесна, разказва интересни и странни неща, непременно ще прочета и другите й книги, защото ме спечели за себе си,
а София цялата в лалета, които светеха още повече в дъжда,
никой не знаеше къде съм, а аз си рисувах картинки (пилета, котки, папагал, кон, който нищо чудно и вълк да се окаже, цветенца), Осми март,
а после ходих в телевизия, в BiT, от там ще си запомня Кармелита Тонева, която вместо Добър ден ми казва Обичам те,
и как получих добри новини, а цялата София светеше в тъмното, мокра-блестяща.
Има ли нещо чудно в това, че преди да си отида вкъщи, видях щъркел?
Изправен като удивителна, с красиви черни пера на крилата, щъркелът е моята птица, мене щъркел ме пази.
Накрая, така, открих пролетта, и не сложих табелка, пролетта не е Северен полюс, не е и Южен, тя идва и можем да въздъхнем.
Ето ме в телевизията.

http://www.bitelevision.com/poetesata-mariya-doneva-za-lyubovta-koyato-mozhem-da-otkriem-vseki-den/

http://www.bitelevision.com/poetesata-mariya-doneva-za-lyubovta-koyato-mozhem-da-otkriem-vseki-den/

Благодаря.

Идва първо в гората,
в диви, пусти места,
тънко слънце намята
и измисля листа,

идва тук без да звънне,
без да предупреди,
край пътеките сънни
минзухари реди

и кокичета бели
във бръшляна зелен,
и се смее, и смело
диша въздух студен,

кукуряци бродира
с тънка златна игла.
А градът зад баира
още тъне в мъгла.

Несъвършено щастие расте в сърцето ми, докато го изпълни.
И продължава.
Прелива и попива. Всичко, до което се докосне, става също
несъвършено, крехко и щастливо.
Или пък то такива ги избира –
объркани, самотни (като мен),
скроени не по мярка (като мен),
внезапни, малко смешни, малко страшни –
отчаяни хотели,
стаи, пълни
със счупени предмети,
портрети на обичани жени, заминали си рано,
нощи,
в които се събуждаш и не знаеш къде си, нито кой те е прегърнал,
море през зимата,
пера от нищо, планини от нищо,
несъвършено (като мен),
и остро (като мен),
но щастие.
 

Намери ме, изкатери ме, намърка ме акуратно от – до.

Лекота в ума ми. Непознато
и чаровно чувство. От къде
долетя и кацна на косата ми?
Малките ти нокти се заплитат,
аз сега съм цялата – усмивка,
цялата – безгрижие и радост.
Лекота в ума ми, без причина,
въздухът е светъл, освежен,
дишам с всичко, мисля със ръце,
и смехът ми стига преди мен
там, където искам да отида.
Нещо хубаво ли съм направила,
или е пред мен и предстои,
че така съм се запролетила?
 

Водя леля в болницата и я утешавам, не се страхувай, лельо.

Леля ми вика: На мене веке ми дойде кураж, много години станаха, все нещо трябва да ни хване, че да умрем.