Първа сладостна смокиня.
Август – удостоверен.
Няма скоро да отмине
мекият слънчасал ден.

Няма с мигли кой да трепне
във следобеда дълбок.
Даже въздухът ми лепне,
гъст и напоен със сок.

Твърда като камъче,
остра като пламъче,
раковина вита, от къде се взе?
Аз почти се сещам,
аз си спомням, само че
споменът залита с пясъчни нозе.

Явно от дълбокото
и от синеокото
свят му се завива. И му се лети!
И му става опако.
Я кажи, ами ако
нещо недовършено вика и кънти?

Там, под керемидата
шарена на мидата,
май че е останала капка от море.
Мисля да я занеса –
нека си отиде –
у дома морето да си я прибере.

.

Думите са призраци на истинските неща.

С думи истинските неща се призовават да се явят и да се разкрият.

Не можеш да стигнеш до дъното на думата, не можеш да я сграбчиш.

Тя се поражда в ума ти и се оформя в устата ти, но не можеш да я захапеш, да я сдъвчеш и да я погълнеш.

В думите се вселява същината на нещата и остава свежа и жива, дори ако самите неща изчезнат.

Думите са мъчително недостатъчни. В думите е най-важното.

А стихотворенията са призраците на думите.

.

Хълмове като хлябове –
ароматни, горещи.
Слънчогледи, орязани
като счупени свещи.

Богомолците вече
са се скрили, но чудно,
че полето напечено
не изглежда безлюдно.

А добро, обитаемо,
влиза в старост красива.
То примижва замаяно,
то по обед почива.

Над земята ожъната
слиза слънцето свише.
И пръстта е разгърната,
и отдъхва, и диша.