От три месеца се каня да напиша с думи защо според мен градът има нужда от литературен музей.
Разбирам как се чувстват учениците, когато им се наложи да пишат съчинение за някое стихотворение. Особено ако стихотворението е хубаво.
Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха.
Какво има да се каже повече?
Защо е тих… хем е тих, хем звъни, как е станало… знам ли и аз какво се случва на моята стряха, аз живея на третия етаж, блокът има 13 етажа… абе ние имаме ли стряха изобщо… дъжд значи…
Аналогичен случай с моето съчинение за литературния музей.

Спомням си Дом „Литературна Стара Загора”. Беше до Църквата с Пингвините. Аз ходех на литературен кръжок при Жеко Христов. Този кръжок беше за големи, от ІХ клас нагоре, а аз бях още в VІІ. Събирахме се в седем и половина вечерта, до девет, и като ми шареха очите навсякъде, татко се принуди да ме чака до пингвините, същински трети пингвин до шадравана, за да ме прибере до вкъщи в пълна безопасност. Жеко Христов ни даваше теми за писане, а на следващата седмица всеки четеше каквото е измислил. Имаше портрети на поети по стените. Имаше месингова дръжка на вратата. Имаше едно такова чувство, че сме специални.

Ходих на кръжока две години, чувствах се там като у дома си, а така и не бях влизала в музейната част. Един ден ни заведоха от училище и аз си вирех носа – абе аз ходя в тоя музей през ден, не може ли да не идвам… Но влязохме през другата врата, към горния етаж, по стълбите, и…
Там наистина имаше музей. Споменът ми е смътен и объркан, бистро и на фокус ми е само една стена, цялата облепена със сиви фотоси, и изписано на нея с почерка на Лилиев: „Светло утро, ти прокуди всяка пара и мъгла. Пеперуди, пеперуди, тънки сребърни крила.” И как бяхме закарани там с целия клас, или може би два класа, много народ, усещането ми е за тълпа, и колко много ми се искаше да отида отново, но съвсем самичка.

Обаче така и не отидох.

Беше нещо като случайно да откриеш в своя собствен град и в своя собствен дом скрита врата към скрита стая, пълна с интересни и красиви неща, в друго време, с други хора, чиито думи ехтяха в ума ми тогава и не спират да ехтят и до сега.

Защо не мога да се върна в тази стая?
Музея го няма.

Искам да кажа – не е чак пък чудо невиждано, има го в други градове, имали сме го и ние, не е като да измисляме топлата вода. Не вярвам да е чак непосилно трудно за голям град като нашия да се подреди и направи по хубав, умен и човешки начин един Дом на писателите от всички времена, които са свързани със Стара Загора.
Когато някой попита – добре де, защо точно Стара Загора е Град на поетите, ние започваме да изреждаме имена на големи творци. Винаги си представям, че това е като молитва, че всеки път, когато ги споменаваме, те се усмихват лекичко. Но големи творци са се раждали във всички градове и села, това не е състезание, защото всеки светъл ум е уникален и несравним.

На нас ни трябва литературен музей за наше собствено добро. Да имаме какво да покажем на гостите на града. Да научим нещо тайно и важно и да го разказваме на децата си.
Когато те отидат да живеят в чужбина, да им е по-лесно да назоват носталгията си.

Любовта ни да има още един адрес с улица и номер, и с огромни вътрешни пространства на по-горния етаж на сърцето.

Дъждът пониква от небето
и пуска тънички филизи.
Прозрачните му клонки, ето,
растат и до земята слизат,

и влага лъскава облива
дърветата изящно голи.
И сокът на дъжда прелива,
разпуква капките наболи,

и те блестят и натежават,
и падат сладки и узрели,
а по земята разцъфтяват
напити, сочни акварели.

Постоянният театър при ДПБ „Доктор Георги Кисьов“ участва в Седмия конкурс за творчески изяви на лица с ментални увреждания.
Ходихме на състезание!
Аз си мислех – най-малкото, ще се разходим, да се поразнообразим.
Участвахме като група с откъс от спектакъла „Денят на таланта“, а индивидуално – с  едно музикално изпълнение на Венета Генчева.
И знаете ли какво?
Спечелихме награди, много награди! Индивидуално, колективно, като институция, за оригиналност, за обща визия, даже не мога да изброя всички неща, които журито оцени… плюс Голямата награда!

Организатор на конкурса е сдружение „Сияйна зора“. През изминалите години те са натрупали много опит, намерили са съмишленици и спонсори, обмислили са какво и как да направят, за да могат десетките, вероятно дори стотици участници да се чувстват възможно най-удобно и уютно и да се изявят в най-добра светлина.

Гледах и слушах. Имаше и възрастни, и съвсем млади хора. Гледах всички тези несъразмерни фигури, нестройни гласове, некоординирани, неритмични танци… и тези открити сърца, радостта от пеенето заради пеенето, от танца заради танца… това, как публиката пееше с цяло гърло заедно с изпълнителите на сцената… и всичко беше толкова естествено, красиво по един тромав и сърцераздирателен начин. Не зная дали някога съм присъствала на по-въздействащи изпълнения. И като си представя какво волско трудолюбие и волска упоритост са били нужни, за да се усвои и най-простата песничка, за да може всеки да се изяви и да получи своите аплодисменти…
Беше наистина страхотно!

А нашето участие… Какво да говоря аз, погледнете какво казах вече за наградите. Гордост и радост, и щастие, това беше. Всички се справиха повече от добре. Катя, Венета, Мария, Недка, Антон, Наско и Михаил, благодаря!

И на теб, Шумен, любими граде!

Сигурно ще се появят снимки от пътуването и участието ни в конкурса, но засега мога да ви покажа например това: