Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.

Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.

Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.

Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?

Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.

Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.

Днес морето си брои стотинките –
белите си мидени стотинки.
Пее и допява си осминките,
и последните шестнайсетинки.

Тъжно и опразнило джобовете,
и настинало, и леко бледно,
нежното море, за път готово,
се вълнува като за последно.

!

А пък Йовка Христова от Работилничка за чудеса ми писа ето какво:
„От София диша, където ще участваме в четирите недели на август, имат теми за всяка неделя и втората неделя е посветена на Театър и Поезия, а ние от Работилничка за чудеса, (която основах преди 2 години с идеята, че мога да бъда полезна на майките и децата) освен, че ще продаваме нещата, които правим, ще водим и ателиета. Тогава всеки, който иска да се включи, ще може да си изработи възглавница с апликиран надпис, с избродиран стих или отпечатък с текстилна боя на ръката на любим писател или неговия автограф с текстилен маркер, който след това да декорира. И понеже хич не обичам да съм голословна, реших да направя 2 възглавници, които да показват само малка част от това, което всеки може да направи при нас…“

Иххх! 

Ако човек си поспи на такава възглавничка, какво ли ще сънува?

🙂

В скривалище от дрехи,
в капан от разстояния,
мечтае за утеха
самотното желание.

Ръцете му са хладни
и молят за докосване.
То цялото е гладно
за смях и омагьосване.

В дворец от странни вещи
и ветропоказатели,
сред трепкане на свещи
и сенки на приятели,

стопено, омърлушено,
с мъгла във всички кости,
желанието сгушено
очаква те на гости.