Аз поживях днес там, за час и половина.
В Бургас си украсяват главната улица със стихове на Петя Дубарова. Стиховете изглеждат неловко и празнично като момичета, които за пръв път за тази година си обличат летните рокли и тръгват по улицата със сандали и нежни бели голи крака.
И морето също е там.

Главата ми кипи от думи,
които спешно търсят мисъл.
В главата ми е много шумно
от всичко, още ненаписано.

Поезията има корени
и тайни сокове я хранят.
Не става просто със говорене
да кротнеш думите събрани.

Като деца във междучасие
те викат, карат се и тичат.
Поезията е съгласие
на думите да се обичат.

Сплотени, хубави, избистрени,
взаимно да се опознаят.
Да не приличат на измислени.
Сами да си измислят края.

Аз съдържам любовта.
Любовта ми е присъща,
както за дъжда – вода,
стаи и стени – за къщата.

Тя е разрез и метал.
Малка като ножче джобно.
Радост, че си оцелял.
Топла, влажна и удобна.

От излишества разкош.
Аскетична и насъщна.
Свободата да си лош.
Щастието да се връщаш.

Чувствам – просто си е там,
в неизучени залежи.
Имам много. Ще ти дам.
Стига да ме забележиш.

Както бременна жена
иска странен плод да вкуси,
аз жадувам тишина
между две целувки къси.

Близост във едничък жест,
без пукнатина, без примес.
Нека да се случи днес.
Да е вярно. Да го има.

Ще се спра и ще се дам,
без да мисля, без остатък.
Миг. И след това ще знам
как да продължа нататък.

ТТ
Навън, край портата – брезички,
по клонките с дъждовни капки.
И пухкави прилежни бабки
насядали, плетат терлички.

Ветрец дойде, да брули листи,
да рони закъснели капки.
И кротките, смирени бабки
полека-лека взе да чисти.

Мария

Бъбриви бабички, басмени,
заплитат и разплитат дните.
Беззъби бебета засмени.
Край тях една пчела прелита.

Без разсъждения разбират,
че иде ред да си отиват.
И те спокойно се прибират,
естествено, без съпротива.

При дядовците си се връщат,
които от кога ги чакат.
Премитат облаците вкъщи,
наливат дъжд, изтупват мрака.

Заспиват рано, рано стават,
и си мравучкат суетливо.
И там, оттатък, продължават
с вниманието си грижливо.

08/09/2010

Тя е нож, изваден от канията.
Верен, и способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.

Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,

ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.

В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.

Аз всеки път ти казвам нещо мило,
защото аз съм много мил човек.
Сърцето ми обаче се е свило
и го вълнува всеки полъх лек.

Сърцето ми е винаги дежурно
и всяка моя дума проверява.
Сърцето ту помръква, ту прежуря,
тупти и мислите ми прояснява.

Изглежда – и наистина е – лесно
да изговоря чувството, което
звучи, категорично произнесено
със тихичкия шепот на сърцето.

И аз съм само глас и гласна струна,
чирак за изречения и рими.
Бъди добър. Ела да ме целунеш,
и нещо мило в отговор кажи ми.

1.

Във тревата покарала
и върбите засмени
аз за щъркели гледам
през стъклото на рейса.

И очите ми стават
интензивно зелени –
щъркелите къде са,
щъркелите къде са?

2.
Найлонови торбички
и пътни знаци, крави –
на щъркели приличат,
на щъркели се правят.

Очаквам и се взирам
край гьолове разплискани,
но щъркел не намирам,
а щъркел ми се иска!

3.
Тази пролет те не щат
да ми се покажат.
Скрити в храстите стоят.
И приклякват даже!

И хихикат под мустак,
като ги отмина.
Щъркел шарен дългокрак
няма таз година…

1.

Рапица! Възторжени полета!
Племена от прелетни глухарчета!
През разперен облак нежно свети
бялата луна, едва нагарча,
течна като на зелена слива
млечната костилка. И
див, червен, внезапно се разсмива
летен мак със пламнали очи.

2.
Самичка съм като чорап,
случайно отървал въжето.

3.
Не ми е мъчно, че дърветата
свалиха булчинските рокли.
Зелените работни дрехи,
с които тихо шумолят,
разхлаждат денем, нощем топлят,
и птици в пазвите им спят.

От птичи завръщания шуми тополата.
Но тя е къща – без право на полет.

Тя има нежни ръце зелени.
Прегръща птиците уморени.

От нея песен добра звучи
и всички птици са й очи.

 
.
1984 г. Ихааа! 🙂

А пък в чудесната .Точица има дадена задачка-закачка – превод на стихотворение от Шел Силвърстийн, да, авторът на „Щедрото дърво“.
Който иска, може да участва в състезанието.
Ето я моята версия, извън конкурсната програма:

Там, където свършва тротоарът
и преди асфалтът да започне
там тревата се ветрее в бяло,
слънцето – в червено засияло,
лунно птиче, да отдъхне спряло
в ментов вятър, освежен и сочен.

Пушеците черни да напуснем,
улиците мрачни и безвкусни,
на асфалта грозните пробойни,
със походки нежни и спокойни,
след стрелки, блестящо бели, стройни
към ръба на тротоара пуснати.

Нека да пристъпим, да походим
със отмерена, добра походка,
след стрелки от бели тебешири.
Нека знаци детски да ни водят,
на децата знанието кротко,
там, където свършва тротоарът.

Къде са веселите щъркели?
Красивите им рамене
върху небето се разгъват
и въздуха с крила прегръщат.
Тревата камъни надига.
Една необуздана сила
безцелно със дъжда се лее
и всичко живо я попива.
Една необуздана сила
безпокои и възклицава,
блести в самотното ми тяло,
което кротко я понася.
Донасят веселите щъркели
любов, но тя не е за мене.
Реки любов, гори любов,
земи и планини любов,
но моето самотно тяло,
което за любов гладува,
е спотаено, не пътува,
и чака пролетта да мине.
Защото пролетта ще мине,
и прекомерната й сила
ще се взриви в пръстта, безшумно,
в инфарктите на семената.
Огромната внезапна сила,
от въздух, от вода, от мляко,
сребриста, мъхеста, зелена
и алена като мушкато
ще прецъфти, ще се разсее,
ще превали и ще премине,
а тялото ми ще остане
да се сбогува и да чака
къде са веселите щъркели
и раменете им красиви.