Отдавна не бях си играла с декупаж, но ми предстоят пътувания и като обичам да подарявам камъчета, се сетих, че трябва да приготвя нови.
Прегледах си салфетките, лепилото и четките, и намерих една кутия, която си плачеше за украсяване.
Бива ли да оставим кутията да плаче?
Ето я и нея, под вънкашност нова.
Пролетни дрожди в моя ум.
Сигурно е от рязкото затопляне на времето. Аз ловко го избягвам, като не ставам от дивана, обаче то си има свои пътища, това топло.
И сърцето ми бие по-силно, искам нещо да направя, да тръгна внезапно.
Аз не съм от тези, внезапните, обаче…
Искам!
Не съм вчерашна, всичко ми е ясно. Тия номера са стари, на мръсницата пролет, чак е смешно как пак и пак й се хващам.
Мислите ми се омотават като онази жълта коприна в шкафа, и като нея – нито мога да ги използвам, нито ми се иска да ги изхвърля.
Ръцете ми са грижовни и нервни. Шият нещо. Яйца от щастливи зайци. Зайци. Грах.
Ще шият, каквото си искат!
Колко още ще продължи това с пролетта, а? Ако ще почва – да почва, и стига вече!
Още не е зелено,
но все пак си личи,
че земята полека
поотваря очи.
Поолеква небето,
разкопчава яка,
пооглежда се – ето,
по е светло така.
Търкат длани мухите,
слънце щом ги допре,
позадрямват отвити.
Май вървим на добре!
Заповядайте на 23 март от 20 часа в Чайната на „Бенковски“ 11
на специален джаз-концерт –
Световната джаз-класика на български език!
Венци Благоев – тромпет
Антони Дончев – пиано
Марина Господинова – глас
Мария Донева – думи
ще представят популярни джазови стандарти с оригинални български текстове.
Нека заедно посрещнем пролетта с музиката, която ни вълнува, в топлата и уютна атмосфера на Чайната, заедно с хора, които обичаме.
За нас концертът е особено важен, защото с него ще отбележим втората година, откакто проектът JAP се срещна на живо с публика.
Два вида звук има – шум и джаз.
Единствено джаз ще слушам аз
А също – съседите край нас.
И не мога вече без това.
Ще се видим отново в Чайната на 23 март от 20 часа.
Входът е 8 лева.
ПП Не забравяйте да се обадите на телефон 0887-05-10-80 и да си запазите място. Миналия път се наложи Антони да свири прав, защото не си беше направил резервация!
Нещо ще започва.
Вятърът го носи.
В рохкавата почва –
стръкче светлокосо.
Само че самичко.
Резедаво. Чисто.
С пръстче гъделичка
въздуха избистрен.
Нещо се променя.
С буболечи стъпки.
Локвите – смутени
от прозрачни тръпки.
Гълъбите мият
в плитките им чаши
разтуптени шии,
човки и опашки.
Нещо е назряло
да цъфти, да никне.
Нещо, закопняло
днес да те обикне.
С поглед ще те стрелне
и ще те опари
нещо акварелно.
Нещо с минзухари.
Не казвам нищо против пролетта за ширпотреба, но съвсем друго е, когато си я направиш сам 🙂
Карамфилът си е от природата, малко да нашари цвета.
От скоро, когато човек влезе в контролния си панел в wordpress, вижда от кои държави са надниквали в блога му.
Това ме зашеметява.
Здравей, ти, в Обединените арабски емирства!
Как е времето в Италия днес?
А в Япония?
А в София, Дебелт, Лондон и може би Виена?
Добре ли сте? От все сърце желая да сте здрави и да ви е усмихнато.
Вълнувам се.
Иначе съм добре.
Другата седмица ще ми бъде по-натоварена. Сигурно в понеделник ще отида в Раднево.
Във вторник, на 20 март, ще репетираме цял ден и вечерта ще представим „Храбрият оловен войник“ с децата от Оперетната студия на сцената на Драматичен театър „Гео Милев“.
В сряда заедно с Петя Кокудева ще бъдем в Пловдив, в клуб „Мохито“ (подробности после)
А на 23 март ще има голям и празничен рожденденски JAP в „Чайната“ в София – за да отбележим точно две години от първия ни концерт (пак подробности – по-късно)
Ех…
Да се пазите, нали?
Поздрави!
С пръсти, изцапани със химикалка,
мила, бъбрива, и смешна, и малка.
Още на пътя отчупва от хляба.
Боже, и тя е на някого баба?!
То е направо дори неприлично –
другите баби изглеждат различно –
повече мрънкат и повече шетат,
щом ги погледнеш – накуцват и кретат,
бабешка мафия от поучителки,
с грохнали кокали, пра-пра-родителки.
А пък ей тази, с палтенцето врабешко,
не е прихванала нищичко бабешко,
вечно заета да ръси вълнения,
смешки и мръснички стихотворения.
Нещо с дантела, на слънцето проснато,
нещо невинно, добро, недокоснато,
хубава мисъл, небрежно изпусната,
в миг неуверен – прехапана устната,
вкусно живее, дори допълнително
иска да вземе. И нищо мъчително,
тъжно, погубено тя не споделя.
Тя си живее в безкрайна неделя.
Смешна и шантава бабичка. Само че
има във нея подскачащо пламъче.
Странна е и я избягват съседите.
Тя сам-сама си поправя повредите.
Внуците идват един път в годината.
Тяхната баба за тях е родината,
тяхната малка и весела бабичка,
странна и смешна, и крехка, и слабичка,
бабичка-огън със нейни си навици.
Вечер във скайпа им праща наздравици.
Толкова умна, в добро настроение.
Да e далече си е разхищение.
Плаче на ум, а на глас се шегува
и във един екземпляр съществува.
Костенурково-зелени
са дърветата одрямани.
По стъблата им, по мене,
по изстиналите камъни
слънцето подхвърля блясъци
като хладна лимонада.
В кафенетата по масите
никой днес не ще да сяда.
Вече е студено. Клоните
са увиснали от влага.
Тук-таме листа се ронят.
Котка неохотно ляга
на земята, после става,
после хуква възмутено.
После слънцето престава.
После – всичкото зелено.
мина точно една година, а аз съм все така права
за всичко!
Храбра млада костенурка
с лъскав фотоапарат
в приключения се гмурка
(две напред – една назад)
В куфара й – рокля бална
с цвят на паднали листа
Тя е плавна, танцувална,
но й пречи скромността.
Тиха е, цени уюта
и сега, на дълъг път,
в корабната си каюта
украсява всеки кът.
Сувенири, талисмани,
чашки, романтичен шал
От респект към капитана –
поглед нежно заблестял.
И че се е престрашила
да се грабне да пътува,
някак е задълбочило
радостта, че съществува.
Тя се смее, тя сияе
и предметите прегръща,
и не ще да си признае,
че й се прибира в къщи.
Костенурката не искаше да идва пролет.
Тя обичаше онова нежно усещане, когато тревичките се пъхат между пръстите на краката й. Устата й примляскваше само при мисълта за сок от млечка, а очите й се притваряха от спомена за пролетно слънце, от което да примре на припек и да пие топлина с цялото си тяло…
Но костенурката не искаше да идва пролет, защото знаеше, че е дебела и грозна.
Тя имаше цял сандък с красиви тънки дрехи, но как да ги облече? Нали ще се види уморената кожа по вратлето й. Нали коремът й ще прелее и ще закрие скъпоценната тока на колана. Нали ще й се очертае шишкавото дупе, нали… Нали всичко!
Костенурката гледаше календара, смучеше къпиново вино направо от шишето, отваряше прозореца да подуши новия свеж вятър, хълцаше дълбокомислено, пак гледаше календара. Загръщаше се по-плътно в палтото си, широко като гардероб, и потъваше в мисли. Да, сигурно е, че пролетта ще дойде, показно красива като пеперуда, натрапчива като щурец, лакома като пчела, жадна за внимание като светулка, ще блести, ще мига, ще си показва
хубавото зелено тяло, ще се гали в листата, ще се съблича, цялата в светлина, ще се потопи в потока, ще се катери по дърветата, съвсем гола, пролетта.
Костенурката отваряше сандъка с летни дрехи, разгръщаше ги и без да ги премери, отново ги прибираше обратно, между стръкове лавандула и тичинки от липа.
После открехваше прозореца и златистите й очи наблюдаваха пришествието на пролетта с чувство на кротка обреченост.
Мария Донева 