Постоянният театър
към Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов”

и

Регионална библиотека „Захарий Княжески”

 Ви канят на спектакъла

НАШЕНЦИ

на 20 юни от 18,30 ч. в залата на библиотеката

в ролите:Антон Радков, Катя Колева, Мария Янчева, Михаил Виходцевски, Койчо Койчев, Ради Радев,  Атанас Витларов, Страхил Иванов, Стойко Герджиков и Христо Манолов
културтерапевти:  Тонка Димитрова, Роса Динчева, Димитрина Мирчева
сценичен вариант: Мария Донева
режисьор: Ивелин Керанов

Нашенците! Имаме ги от всякаква марка и порода! Наспорил е Господ чешити и за делник, и за празник! Всеки с характера си, всеки с навиците си. И не е нещо за осъждане, да речеш. Щом не пречи на работата!

Хайде, чичовата! Обличай си новия кат, слагай си белилото и червилото и тичай към библиотеката да видиш какви са ги надробили кака Сийка и Чолпанката, Лъжлив Съби и поп Ставри, с бай Ламби барабар!.

Сега, аз не че съм виждал… Хората говорят, че, така, от време на време, таковааа… Сирак Павли задирял Тотка Парясницата. Бил я питал, бил я пипал… щял да праща сватове да я искат, ама така ли е, не е ли така… Дип че не ми е работа да се бъркам в хорските маскарлъци!

Ама ти ела, ела – като подминеш АГ-то… хихи… и се спуснеш под тунела – и си право там.

И да не забравиш като излизаш да спреш котлона, че да не ти казвам вчера каква пушилка се вдигаше откъм Райнини, с тия нейните пусти манджи, все загорели!

Разбрахме ли се – на 20 юни, понеделник, от 18,30, в „Захарий Княжески”.

Хем, да не окъснееш, че колко е заличка!
Вход – свободен!

Той беше от онези дъждове,
които първо чуваш – по листата,
по тънките им нежни гърбове,
и тяхното потръпване приятно.

А после ароматът. На липи,
по-гъст и два, и три пъти по-сочен,
и чувството, че всичко се топи,
и нещо важно всеки миг ще почне.

🙂

Това ни беше първата пиеска, която направихме в Раднево – „Кметът и златната ябълка“.
Написах я специално за нас си – тъкмо бяха обявили бедствено положение, имаше риск от наводнения… има и други неща, свързани с ежедневието в болницата, които ние си ги знаем… 🙂
Много ни беше интересно, и вълнуващо – като за първи път, освен това пиеската ни заведе до София, и то два пъти – играхме я във Военния клуб, а после гостувахме на Милен Цветков… ех, хубава пиеска беше тя…
Преди няколко дни ми пратиха линк, едни деца от Белене, от  Театрална трупа „Ядреналин“  🙂 я поставили и я играят.
Аз се радвам, че ми се похвалиха, макар и чак когато вече са били съвсем готови.
Имам едно особено, радостно чувство.
Ще се опитам да го кажа с думи:
Мисля, че е страхотно, че в един далечен град има толкова хубави деца, които освен че си учат уроците, отделят време, за да си играят на театър, и да мислят, и да създават, да преживяват вълнения, свързани с тяхното собствено изкуство, и така да разширяват своя свят, и нашия свят също.
За мен е привилегия, че в някаква част от мига съм била с тях по някакъв начин 🙂

Пак пътувам. И е жега
в рейса. Пак не дишам.
Пет чобанина – колеги
на овца миришат.

Две краварки запотени
вдигат топла пара.
Циганче седи във мене.
А шофьорът кара…

Чувствам с мрачна убеденост
нещо как ме лази.
Рейсът друса устремено
и кокошки гази.

Най-хубавите!

Марина и Венци

Антони

И мила публика! 🙂

Снимките направи Татяна Жилкова 🙂

Не отивай там.
Други цветове има есента.
Някой друг, не аз, рано сутринта
ще те поведе в жълтите листа.
Други гласове чужди стихове
знам, ще ти шептят.
Не и моят глас, уморен и ням.
Не отивай там, не отивай там.
Не отивай там…

Нека е кошмар този остър миг,
хладното легло, болката без край.
Аз ти нося дар, хайде, остани,
ще ти дам живот, по-красив от май.
Тръгнеш ли сега, във едничък ден
цялата тъга ще попие в мен.
Не отивай там, не отивай там,
не отивай там…

Тук за теб тъжат тихите стени,
чашата с вода, слънчевият прах.
Сенките тежат, хайде, остани,
ако не за мен, то поне за тях.
Вече няма ден, вече няма сън,
само болен мрак, сива пустота.
Остани при мен, не отивай там,
не отивай там…

Ще те задържа в сянка от преди,
в снимка на дъга, в капка от парфюм.
Нощем ще лежа в твоите следи,
тих като шега, казана наум.
Тръгнеш ли от тук, ще изчезна цял
като малък звук от ресна на шал.
Не отивай там, не отивай там,
не отивай там…

Нека ни вали галещият дъжд,
хайде, остани, чудото задръж.
Нашата луна, нашите мечти,
мислите на глас – всичко ще ти дам.
Няма светлина щом си тръгнеш ти.
Нямам сили аз да остана сам.
Не отивай там, не отивай там,
не отивай там…

така че ще имаме време да си поговорим с подранилите

това е чудесно!

🙂

Гарата пристига.
Стряскам се и слизам.
В мене се надига
вкусен оптимизъм.

Царевички мърдат
заешки ушета.
По земята твърда
лилав бръмбар крета.

Маковете тичат
отстрани край пътя.
Щъркели прилично
и спокойно мътят.

Агнета се гонят
по една поляна,
и разперва клони
радост овладяна.

🙂

омайващ двоен опус
по мотиви от Димчо Дебелянов

Мария
Да се завърнеш в бащината къща,
където нетът кекав е и гасне,
и тихи пазви чатърка разгръща
да прелъсти перверзни и нещастни.
Кат бреме хвърлил мярката и такта,
що безутешни дни ти завещаха
да включиш с пръсти трескави контакта,
и ника да напишеш с радост плаха.

Да си припомниш паса и акаунта.
Да си представиш ароматно рамо,
железни гащи, медицинска манта,
овчица кротка, или просто мама…
Със някоя развратна непозната
да се топиш от горест безутешна.
С една ръка да пишеш в тишината,
а с другата да правиш друго нещо.
Ела у нас, бъди със мене всякак,
домът ми празен е, чаршафът чист.

О, скрити вопли на наивник някой,
до късни доби бъбрил със Азис…
–

ТТ
Да се завърнеш в бащината къща,
когато лампите във хоремага гаснат,
и ври душата, моли да повръща,
и всичко видиш двойно, и неясно.
Набързо хвърлил фаса си на двора,
добре че туй го твойте не видяха,
ти с плахи стъпки се събуваш в хола –
зер гостенин под родната си стряха.

Да те пресрещне тъщата на прага,
да сетиш тръпки от вида и само,
да кимнеш благо, както се полага,
нефелно да джомолиш: мамо, мамо…
Смирено клюмнал, хванат за стената –
добре поне че има таз заслона,
на мислите си хлътнал в мрачината,
впил морен поглед в дъртата кокона:
аз дойдох да положа мирно задник,
зер вино пийнах, само половина…

О, клетнико, о, ти – многострадалник,
със думи спомнил майка и роднина!
–

Мария и ТТ, 28.12.2007
Намерих си тази смешка ето тук 🙂

Градът те е изпил. И те прикрива.
Присмива ми се. Бялата ти риза –
облечена на друг (не му отива),
там други друг с походката ти слиза…

Градът е пълен с късчета от тебе.
Но аз ще трябва вече да си мисля,
през времето, което ще последва,
без думите, които съм ти писала.

Обичам те шумно, със весели думи.
Обичам, когато си легнал върху ми.
И смешните пръсти на двата ти крака.
Когато пристигам. Когато ме чакаш.
Обичам, когато ядем и се смеем.
Когато лежим и мълчим и си блеем.
Обичам, когато се будя със мисъл –
да ставам, да видя дали си ми писал.
Когато любезно гърба ми почесваш.
Обичам, че всичко във теб ми харесва!

🙂