Пролетта разлиства книги

на 22 март от 18 часа в РБ „Захарий Княжески“

Общото между двете книги е,

че те си имат красиви книжни тела,
издадени са от ИК „Жанет 45“,
и в тях дишат, плачат, смеят се
и живеят своя тайнствен живот стихотворения.
Стихотворения на квадрати и на райета,
на цветчета и на точки.
Поезия за хора и животни, за весели часове и тъжни минути.

Защо заедно?
За да имаме два пъти повече причини
да се съберем, да се усмихнем
и да празнуваме.

Вход: свободен

Жулиета Ангелова е тапицирала концертното изпълнение на тази песен с красиви кадри от Стара Загора.

И ето – Антони Дончев, Венци Благоев и Марина Господинова, „Водите на март“ и моят хубав град, на португалски и български.

По-хубаво и от крем-карамел.

Може да се види тук.

Такава малка, а пък пролет!
Че тя е вчерашна, а вече
подрежда облаците горе,
на вишните плете елечета.

Наглежда щъркелите как са,
сади цветя, лекува рани.
И обзавежда, донаглася,
макар че няма да остане.

Докато бях дете, живеех
на улица с табелки ясни.
Но в сряда, или пък в неделя,
без предизвестие пораснах.

Градът бе същият, и всички
места за срещи в него знаех.
Но нещо имаше различно,
на друго кухните ухаеха,

и други мисли се тълпяха
под свечерената му шапка.
Послушните деца мълчаха,
презрели, дъждовете капеха,

и всичко беше си на мястото,
измито, за да се хареса.
А аз примигнах и пораснах,
и до сега не знам къде съм.

Да отглеждаш дете.

Това е най-всепоглъщащото занимание. Дните отлитат еднообразни, но и пренаситени с малки изненади, постижения, поражения и загорели купички от алпака. Алпака е и нещо като вид антилопа, или май беше вид овца?

Когато се грижиш за дете, не ти остава време да провериш в речника. Алпаката остава за друг път, както и новата прическа, и срещата с колежката от Университета, дошла за ден в твоя град – ще е любопитно да се видите, но ще се наруши режимът на малкия, или пък има час за зъболекар, или нещо не е добре, а няма кой да го гледа. За друг път остава и кариерата на мама. Най-важно е детето.

Мама е важна.

Връщането на работа е много труден момент. Ако беше момент, щеше да е добре. Истината е, че това е мъчителен и дълъг процес на поставяне на граници между майката и детето. Биологичната, материална връзка е видима и успокояваща. След раждането коремът ми стана празен и необитаем като таван на изоставена къща. Когато спрях да кърмя, гърдите ми станаха ненужни. Ако някакви други хора, а не аз, се грижат за детето ми, разсмиват го, утешават го и го учат на разни неща, аз за какво съм?

Причува ти се гласът му, радостта от свободата рязко се сменя с паническа, болезнена ревност – то вече не ме обича.

Има още →

Животът не е само зайчета
и пеперуди, и трева,
но в личното ми земно крайче
преобладава все това –

минутите пълзят уверено
и с мравешка пъргавина,
изгубеното е намерено,
и всеки ден е новина,

която буди изумление.
Бонбони с привкус на тъга.
Без много хора покрай мен. И е
почти предпролетно сега,

с по-румен въздух между клоните.
А в пъпките – като писма
между съседните сезони –
мълчат нагънати листа.

Теменужки анемични 
се опитват да цъфтят
сред боклуци най-различни.
Пак е миризлив светът,

но сега ми домилява.
Виж го – кичи се с цветенца,
плахо се раззеленява.
Като някой опълченец

със неволите се бори
и зелен байрак надига.
И, като Радецки, пролет
изведнъж (без гръм) пристига.

*

Какви неща се намират в колекцията на Иван Драголов!  🙂

Този град е разположен в подножието на Голямата Поезия.
Пие изворната й вода и диша нейния светъл въздух.
Напролет от Голямата Поезия духва особен вятър, от който очите на хората светват, и апетитът им за живот се изостря.
През лятото Поезията дава прохлада, по склоновете й се препичат шарени билки и вглъбени змии се изтягат по каменистите й пътеки.
Наесен дъждовете са проливни. Светкавици от Поезия се отпечатват в зениците, водата попива чак до костите. В гардеробите на приличните граждани поникват странни мисли. Прозорците стават квадратни като куплети, а чадърите се докосват неловко при всяко разминаване.
А през зимата? Поезията пази в дълбоките си пещери по едно въгленче за всяко сърце.
Този град живее в подножието на Голямата Поезия.
Расте в полите й. Държи се за тях като малко дете. Напуска я и отново се връща към нея.
До върховете на Голямата Поезия се изкачват малцина. Едни си разбиват главите в сипеите й, други залесяват наранените й хълбоци с нежни фиданки.
Големи са, които са я покорили.
За нас, които живеем в подножието й, Поезията е дом и път.
Вода, хляб, шепа черни къпини. Възхищение, умора, радост.
За нас Поезията не е само дума.