Кихаме, кашляме, пълни сме с вируси,
като изписани с грешки папируси.
Грипави градуси зимата сочи.
Мисли, изписани с докторски почерк.
Мокро, навлечено и мрачновато.
Искам си лятото! Дайте ми лято!

Една зелена чаша,
забравена на пикник,
ужасно се уплаши:
Тук няма как да свикна!

Полазиха я мравки,
когато си представи –
ще бъде подигравка
за гущери и крави.

Дъждът ще я налива
и слънце ще я пие,
а мишката плашлива
от бухал ще се крие

в зелената й шепа.
Но аз съм градска чаша!
Тревата й прошепна:
Не, ти си вече наша.

Светулки – нощна смяна,
допиха й кафето.
И чашата остана
самичка под небето.

Познавате ли дон Хосе,
дресьора на бълхи?
Той пази пустото шосе
и храни се с трохи.

Той е чаровник-хулиган,
и знае две-три ноти,
а въздухът е препикан,
и той гризе живота.

Той има мигли на крадец,
разтурена походка
и смешно скачащо сърце,
нахапано от котки.

Назад в студените страни
се връщат мислите ми черни.
Между перата им звъни
кристален сняг и шум вечерен.

По мокри клони без листа
те кацат – плодове отровни.
Кълват по болните места,
не хубави и не любовни.

Ятата им се връщат пак
със ветровете и мъглите –
грабливи мисли, пълни с мрак,
които нощем ме сполитат.

С навити крачоли
мъгливи тополи
прекрачват през плитката есен.

„Танц за двама”

от Елена Кузнецова
превод: д-р Станимир Станков
постановка: Христофор Недков
пластика и музикална среда: Валери Кондратцев

моноспектакъл на Елена Азалова

„Има ли нещо за ядене в този рай?”

Има още →

Включено на двайсет, грее
слънцето, пече си сладки.
Хрускави листа канелени.
Кестени приятно гладки.

Малки трепкащи моменти
хвъркат, весело разголени.
Есен е – по документи.
Но на пипане е пролет.

Ванилия. Канела.
Кора от портокал.
Мирише на неделя.
До късно си стоял

и се събуждаш бавно.
Кафето е разкошно.
Денят потегля плавно.
Какво ти трябва още?

Любовта прекалява.
Любовта е дете
и поне дотогава,
докогато расте

всичко пипа и иска,
и готова за още
тя във теб се притиска
и събужда те нощем.

И самичка не може,
пада, плаче, кърви,
и те прави тревожен,
всемогъщ и щастлив…

Любовта прекалява.
Но проклетото време
я смалява, смалява,
идва да ти я вземе,

да я пъхне в торбата,
да я скрие така
в една къща в гората
на кокоши крака.

Ти оставаш – да помниш,
да вървиш, да ядеш,
като жалко, бездомно,
остаряло дете.

На какво се надяваше?
За какво трупа знание?
Без любов те смалява
отчаяние, отчаяние…

Мъглата днес е само моя.
Страхът ще спре и ще се кротне,
ще се докосне до покоя
като задрямало животно.

Внезапно ще ми мине болката.
Без повод ще се утеша.
Мъглата е разсеян облак,
решил да повърви пеша.

(приказка за Соня)

Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,

всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,

Има още →

Костенурково-зелени
са дърветата одрямани.
По стъблата им, по мене,
по изстиналите камъни

слънцето подхвърля блясъци
като хладна лимонада.
В кафенетата по масите
никой днес не ще да сяда.

Вече е студено. Клоните
са увиснали от влага.
Тук-таме листа се ронят.
Котка неохотно ляга

на земята, после става,
после хуква възмутено.
После слънцето престава.
После – всичкото зелено.