Ето тук е книжката, за която ви говорих.
Излезе в началото на 1989 година, през миналия век, миналото хилядолетие и миналата епоха.
Тогава бях в осми клас, в Седмо основно училище „Вела Благоева“ – град Стара Загора.
Като чета тая книжчица от преди оххх 21 години, и се чувствам стара като костенурка.
Струва ми се трогателна и някак неразбираема.
Освен това е очевидно, че са ме отглеждали внимателно, за добро или за лошо.
Сега я наснимах, и изглежда като извадена от мазе на полицейски участък, после може да кача по-свестни изображения.
Мога и да набера текста, ама така е едно истинско такова, а?
А? 🙂

Иво ме запознава с невидимите си приятели:
– Това е Джони Пръчката, той е куче. Онзи там също е куче, и той е Джони Пръчката. Другият и той е Джони Пръчката.
– Те колко са?
– Много.
– И всички ли се казват Джони Пръчката?
– Да – отговаря ми той.
После се поправя:
– Само най-малкият има друго име, той е Джони Пръчицата.

❀

Липсва ми Едно време…

на едно дърво е спряла
някаква кафява птица
под небето, пожълтяло
като снимка на старица
хоризонтът е размътен
топлината те унася
слънчогледите край пътя
са разсейваща украса

Снегът разпъва бисерна палатка.
През мен минава ден като през филтър
и виолетов дим обгръща парка –
това е зима.

Врабчетата разпукват сивотата.
В лед тънък хоризонтът е застинал,
а скрежът се притиска към стъклата –
това е зима.

Не спят гнездата – чакат обитатели.
Надеждата витае над комините.
Една надежда за живот с приятели –
това е зима.

1986

Прохладна нощ, добре се спи.
Защо не се наспиш и ти?
След тежък ден и дълъг път
виж – другите момчета спят.
Недей да мислиш. Не тъгувай.
Завий се кротко и сънувай.

Къпят се врабчетата във прах,
сухи и задъхани, и сиви.
Аз съм този ден едно от тях
и не помня накъде отивам.

Сенките се свиват на кълбо,
лягат под дърветата и дремят.
Искам сън, дъждовен и дълбок.
Искам чаша хладно нощно време.

Пред пожарната в Стара Загора открай време има фонтан, кога с червени рибки, кога без.
Минаваме от там с хлапето, на има-няма три години. Той се залепя за водата и пита:
– Защо на дъното има парички?
– Ако хвърлиш вътре стотинка и си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне – обяснявам аз.
– Може ли да хвърля, може ли да хвърля!
Давам му една монетка, той я хвърля вътре и започва да вика:
– Сбъдна се! Сбъдна се!
– Ъъъ.. а ти какво си пожела бе, маме?
– Да хвърля една паричка!

Пръстен

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

Веселин Ханчев

Преди време имах прозрение за това стихотворение.
Лирическият човек обича жената, на която е посветено то, но не е женен за нея.
Това е стихотворение за любовници.
Осъзнах го, и изведнъж видях, че то си е казано.

Има още →

Днеска ни изпраха всичките
и със щипки за ушичките
на въжето ни провесиха.
Баните не ни харесаха –
наводниха ни кратуните,
влезе ни сапун в муцуните –
бонукс, монукс и персил.
Пате от поливинил
за другарче не получихме.
Плуването не научихме!
Капем жално по терасата,
памперсът не ни е в класата…
Плюшът се суши стоически –
случай на терор класически!