В един ноемврийски безрадостен ден,
градът се събуди от сън уморен.
Той трупаше тази умора отдавна.
Не беше приятна, не беше забавна.
По-тежка и грозна от кал по ботуша.
Градът потрепери. – Дойде ми до гуша!
Дърветата скърцаха с клони корави:
– Откакто се помним, стърчим тука прави.
И къщите охнаха: – Писна ни вече
от студ и от зима. Безкрайно далече
е Коледа. Толкова ни се празнува,
а все едно Коледа не съществува.
А по документи все още е есен!
Животът усеща се безинтересен.
Досада и скука. Кога ще ни мине?
Дали сме останали без витамини?
И дъжд, и мъгла. Може грип да ни хване.
А може и нещо по-лошо да стане.

Какво да направи един тъжен град?
Да тръгне на път, без да гледа назад?
Или да се прави, че нищо му няма?
Или да направи от зимата драма –
да легне, да рита… или да стачкува?
Нали ще му кажат: – Недей се преструва.

– Вкопан съм в основи, димя със заводи,
по моите улици диша и ходи,
живее си градското ми население.
Създава ми грижи, но и настроение.
Такива са меки, и топли, и малки,
със чанти, със чаши и със химикалки,
на токчета, боси, с коли, със колички.
Дори не си спомням кои бяха всички.
Човечета дребни, закътани в мен.
Започвам да мисля, че съм уморен,
че съм натъжен, разтревожен и плах,
защото по цял ден се грижа за тях.
И нощем ги пазя, под покрив ги крия.

Дали, ако имаше как, със магия,
за месец поне да изчезнат от тук,
да спрат да ме цапат, да правят напук,
да викат, когато на мен ми се спи,
без никой обяви по мен да лепи,
без някой злодей да ми реже дърветата,
без някой левак да разваля паветата,
дали щом за месец остана без хора,
ще се отърва от тъга и умора?

– Обмисляш го просто тъй, хипотетично?
Или е конкретно и искрено-лично?

– Кой пита? – градът изненадан подскочи
и сам си разби тротоарните плочи. –
Досаждат ми хората и си мечтая…
Но аз съм съвременен град и си зная,
вълшебствата не съществуват наистина,
магията в приказките е измислена.

– А има във тебе сто библиотеки!
Магията не е достъпна за всеки,
но ако понякога книги четеш,
ти сам ще научиш и ще разбереш:
възможни са, случват се и чудесата.
Е, искаш ли да ти се сбъдне мечтата?

– Но кой ми говори? Защо не те виждам?

– Защото не гледаш! Не ти се обиждам.
Кой би забелязал сив плъх като мен?
Аз имам причини да съм спотаен.
За тебе съм нищо. Но все пак съм нещо.
А лошите хора ме мразят горещо.
Преследват ме, тровят ме. Няма да спрат,
докато един по един не умрат
горкичките плъхове. Малките плъхчета,
от първия дъх чак до сетните дъхчета
не знаят какво е да си поиграят
на воля. Плъхкините също не знаят
покой, и в разплаканите им очи
тъга и умора и ужас личи.

– Кошмар! Та това е направо война!

– Да, бойно поле от стена до стена,
от покрива – в избата – чак до канала.
Но моята нация е оцеляла,
защото сме умни и книги четем.
Аз скоро открих как да се отървем,
но твоята помощ е необходима.

Градът се зарадва: – Спасение има?
Кажи как да стане? Какво си решил?

– Преследван, убиван – не бих аз убил.
Не искам да бъда проводник на злото.
Решение мирно потърсих, защото,
макар и живял във гонения, в страх,
не искам да бъда жесток като тях.

– Какво да направим? Ти много ме трогна
и аз с удоволствие ще ти помогна.

– Открих една малка невинна магия
за местене. Ще се избавим от тия
човеци, без даже те да разберат.
Довечера, след като кротко заспят,
ще идем с мишленцата ми на площада
и после, без никой човек да пострада,
след като прошепна две думи вълшебни,
ще видим как хората стават по-дребни,
без нищо да чувстват, те ще се смалят
до степен – да могат да се поберат
във кукленска къщичка, в точен макет.
Направихме всичко това по-напред,
огледахме всеки площад, всяка къща,
дори катедралата има я, същата,
училища, кметство, тролеи, колички.
С усилия общи направихме всички
съвсем като истински, само че малки.
Столове, легла, залъгалки, запалки…
Отне ни години, привършихме днес.
Кажи, проявяваш ли ти интерес?
Остават ни две-три финални поправки.

– И хората просто ще станат на мравки?

– Да, както преди ще живеят, обаче
огрени от слънце с размер на петаче,
в изкуствена, но безопасна среда.
Но ти ще помогнеш ли? Казваш ли „да“?

– Добре, но какво се изисква от мен?

– Не много. Ти вече си предупреден.
Щом видиш, че хората вече ги няма,
не трябва да правиш от случая драма.
Живей си, почивай си, отпуск вземи.
На мирно и тихо по цял ден дреми.
Но трябва грижовно да бдиш над макета
и над омагьосаните човечета,
докато не свърши магията. Тя е
за кратко. И точно един месец трае.
А ние ще бъдем цял месец рахат,
и мисля да тръгнем по белия свят,
да се насладим от сърце на простора,
да идем на място, свободно от хора.
Ще водим живот без опасности вече.
Щом се размагьосат, ще бъдем далече.

– Това ми звучи извънредно добре!
Цял месец… и никой да не разбере.
И те ще се върнат, а вие – не. Значи
тук няма да има зловредни гризачи.

– Зловредни? Така ли?

– Прощавай, сгреших!
Не бих те обидил нарочно. Не бих!
Довечера действаме! Ами макета?

– В момента, насред кабинета на кмета
сглобяват го плъховете инженери.
След месец, щом кметът ей там го намери,
ще се изненада, и, може би, може
в музея пред хората да го изложи.
Това е за сбогом, прощалният дар!

– Подарък за мен, ей така? Ти си цар!

– Не, град най-любим и обичан си ти! –
плъхът, просълзен, изведнъж се смути. –
За нас занапред всичко ще е различно.
Усещам, че вече ми е носталгично.
Така ще ми липсваш… любимо градче.

Без думичка повече да изрече,
подсмръкна, а после, навирил мустак,
се фръцна и тръгна. Но върна се пак
и каза: – Довечера, без да слухтиш,
ти трябва дълбоко и дълго да спиш.
И ще се събудиш на другия ден,
от хора и плъхове освободен.

Как стана магията? Лесно ли беше?
Градът не разбра – той старателно спеше.
Събуди се – тихо. Каква тишина!
По-плътна и здрава от градска стена.
Надникна във кметството. Във кабинета
на дългата маса стоеше макетът.
Градът го разгледа отблизо под лупа.
Видя как тълпа на площада се трупа,
как тичат децата, и всеки работи,
една малка котка ей там се окоти,
във мънички тенджерки бобче варят,
по-ситни от мравчици хора вървят,
и всички живеят нормално, културно,
най-обикновено, но миниатюрно.

– Получи се! Стана! За пръв път – почивка!
Една тънка беличка снежна покривка
сега ще си метна и ще си доспя.
И без изненадата им да търпя,
и без да ми цапат чудесното бяло.
Ноември започна с досадно начало,
но малко преди да приключи, накрая,
без хора, без плъхове, аз съм във Рая!

Заводите кротко си спряха машините.
Престанаха дим да издишват комините.
Потънаха къщите в дрямка безгрижно.
Стрелките часовникови неподвижно
застанаха мирно и времето спря.
Градът топло чело в небето опря,
във снежни чаршафи спокойно се мушна,
потъна във сън и дърветата гушна.

Събуди се бодър, почти като нов,
за радостни срещи и празник готов.
Блещукаше сняг, недокоснат от стъпки.
Града го полазиха някакви тръпки.
Врабчетата клюмат от глад, без трошица.
Училища тъмни, без жива душица.
Замръзнали пътища, пусти, без трафик.
Безлюдно… А Коледа идва – по график!
Декември е, а без искра от украса.
Без лампички и без сребриста пластмаса.
Без коледни песни, без ярки реклами.

– Ах, онзи вълшебен плъх май ме измами!
Къде са ми хората? Искам децата!
Мъжете с ботуши, жените с палтата!
Кутии с подаръци, панделки златни.
Задават се празници, но неприятни.
Къде са ми хората!

После се сети.
Надникна. Макетът във кметството свети.
Жужи от мелодии. Май го огря
пожар? Не, една подранила заря!
Във малката църквичка мигат свещички.
Рисуват се картички с цветни боички.
Ботушките тупкат към бели пързалки.
И весели бебета с майчици малки
посрещат във къщите малки бащи.
В камините огънче топло пращи.
Невидими ангели тайно надничат.
И всички са заедно и се обичат.

Градът си избърса окото с ръкав.
Внимателно, бавно изправи се прав.
Нави си часовника горе във кулата.
Видя термометъра – точно на нулата.
Видя календара. Добре. Бъдни вечер.
– Е, време е. Свършва магията вече.
Починах си. Стига. Прибират се скоро
любимите, топлите, моите хора!

А после добави, стаил нежно дъх:

– Дано си добре, мой магически плъх!

На тринайстия ден от дванайстия месец на 2018
в Чайната на „Бенковски” 11 в София
джазът отново ще пее на български

с гласа на Марина Господинова
тромпета на Венци Благоев
думите на Мария Донева
и пианото на Антони Дончев (или Антони Дончев на пианото?)

Синоптичната прогноза обещава дъжд, примесен със сняг,
а ние ви обещаваме два часа музика и поезия, 
време само за вас,
докато слушате музиката, да чуете сърцата си,
да си припомните някой красив миг, да помечтаете за следващия,
да мислим само за хубавото и така да направим място за празниците в живота си – 
през зимата и винаги.

Резервации на телефон: +359 887 051080
Вход – 10 лева

ДжаП.Бг – https://www.facebook.com/groups/318368831534421/

Събитието във фейсбук (с клипче вместо картинка най-отгоре, не знам как Марина ги прави тези чудеса!) ТУК

 

Празниците са ми най-тъжните дни, а Нова година ги бие всичките по тъга, защото се стои до 12, а и след 12 – до още по-късно, зависи кой колкото тъга може да носи.
Когато бях детенце, това бе денят, в който се събирахме, идваха роднините ни от Чадър могила – никога повече не сме се събирали толкова много хора у дома.
Цял ден готвене, нафтовата печка бумтеше още от сутринта, събуждах се и я чувах от леглото си – от кухнята се влизаше в детската ни стая.
Баба ми – аз й виках майка Мими – правеше тиквеник, баница с късмети, кюфтета,наденички, баклава, маслена торта, всичко! Събирахме се няколко деца – кака, братовчедите.
Играчките за елхата стояха в един кашон, увити в памук и в станиолено-хартиени гирлянди, по които си личаха следи от някогашно подпалване на елхата – затова имаше и свещички, но те не се палеха. Никога вече. И няколко големи шишарки от една почивка в Костенец, на която бяхме ходили преди години. (Ето тук има снимки на някои от играчките: https://mdoneva.com/2015/12/05/nostalgichnakoleda/)
Гледахме черно-бяла телевизия. Майка и татко се преобличаха като цигани и танцуваха. Червеното дайре още е някъде тук.
Татко наливаше вино от нашето лозе. Изразът е „Ще пусна една бокара”, значи „Ще сипя една кана.” Виното, пуснато на свобода, развеселяваше всички, които пиеха, майка и татко не са пили никога, ние също, нали сме деца.
Спомням си миризмата на елха, на гости, които влизат у нас със студени дрехи, шаренето между кухнята и хола с пълни чинии в едната посока и празни – в другата.
Ние махахме чергата от коридора и се пързаляхме по гладката мозайка по чорапи.
После идваше Новата година и часовникът биеше.
Гледахме речта по телевизията и после пускаха химна, нали? И черно-бяла заря. И онова хоро.
Сурвакахме и ни даваха левчета. Гледахме зарята в студа на терасата, палехме бенгалски огън и го хвърляхме долу. Веднъж всички се прибраха, а аз останах навън, беше много, много тихо, снегът беше черен, но блещукаше, небето беше черно, но светеше. Толкова се вълнувах, че се разплаках.
Съседите идваха у нас и ние ходехме у тях след 12 часа, наливаха вино и се поздравяваха, дори в най-ранните години играеха хоро пред блока, боже, какво време е било.
Преяли до последно, избирахме по едно парче от баницата, да си видим късметите, но никой нямаше сили да го изяде и парчетата оставаха в тавата за утре, разровени и малко понахапани. Но пък на баклавата никой не прощаваше – колко дни сме я обикаляли като гладни вълци, а баба ми увиваше тавата с вестник и я криеше я върху гардероба, я под леглото – поне два-три дни по-рано, да си попие сока. Така че нямаше прошка за баклавата, неее!
Рядко гостите оставаха да спят у нас, те си тръгваха, ние с последни сили раздигахме, майка и майка Мими с голяма гордост не пропускаха да кажат, че никой не си ляга, преди да е разтребено и чиниите да са измити, „като станеш на другата сутрин, да ти е приятно”.

Играчките от Съветския съюз още са в онзи кашон, но от години не съм ги вадила, прекалено крехки са чайничето, прожекторите, жълъдчето… по-добре да си стоят на сигурно място. Не ни идват гости.
Майка Мими я няма, дядо Христо го няма, колко много близки си отидоха. Съседите едва ли ще дойдат да се поздравим. Вече не сурвакаме ние, нас ни сурвакат… ако има кой.
Ако съм с майка и татко, кака ми я няма. Ако съм при нея, мене ме няма вкъщи. Нова година отдавна вече се посреща не с бенгалски огън, а с телефон в ръката, да се чуем.
И пак е най-хубавият празник. И много лесно се разплаквам. Честита Нова година.