Прибрах се в книгата като у дома, но в нея всичко беше ново и непознато. Започнах да чета и чувството ми беше, че сънувам. След всяко стихотворение я затварях и после веднага отново я отварях, за да прочета следващото. Почти всички си ги спомнях ясно, някои дори ги зная наизуст, а все едно ги виждах за пръв път, нещо като дежа вю.

Смешно е някоя госпожа като вземе да разправя за душата си, но аз го усетих: душата ми се отдръпна назад, а после се хвърли през глава цялата пак обратно в мене и ходилата и дланите ми изтръпнаха, с онези малки убождания, както когато си клекнал там, където морските вълни се разбиват, и те се блъсват в коленете, в раменете и в лицето ти, а песъчинките се търкалят заедно с водата под теб. После покой и за миг равновесие.

През няколко стихотворения пропадам в думите. Почти непоносимо е. Едновременно виенско колело и дълбок, хладен, чернобял покой. Рисунка с туш.

Животът е добър, животът е щедър. Вижте каква книга си купих и мога да я държа в ръцете си.

Когато за пръв път имаше у нас книга на Иван Методиев, аз трябваше да я върна, беше назаем, и си я преписах цялата в една тетрадка. Още е тук.

А в това издание има толкова много…

Сигурно ако се стегна и се дисциплинирам, и ако за нуждите на този текст се спра да не потъвам в думите, може да разбера как се постига това въздействие, кое точно ме омайва, кой ме кара да стисна зъби и да се разнежа едновременно. Само че аз не искам.

Искам да съм омаяна. Искам да виждам и отвъд, докато чета. (искам да подаря тази книга на всичките си любими, но то е ясно, че искам, щом пиша за някоя книга, значи точно това се опитвам да направя)

Четенето на тази книга е и разтърсващо, и примиряващо. Утешаващо и лековито. С едно такова излъчване за достойнство, мъжество, мъдрост, а толкова трепетно нежна е книгата, че, тъй като не мога да я вдишам, поне ще отделя време да науча още стихотворения, за да бъде в мен, в ума ми, ей тук, зад очите, за да проглеждам по-често.

Развиделяване

Вдовицата мете на двора.
Съседът тайно я следи.
А тя очите си върти,
пък уж нехае… Живи хора.

Мъгла приижда от реката.
В блуждаещото битие,
какво е грях, какво не е,
ще видим чак подир мъглата.

Но ето, сякаш просветлява…
Припламва селската трева.
Знамение ли е това?
Да бъдем мъдреци тогава.

Съзирам хълм, съзирам ниви
и глогове по рид и рът.
Козите денем там пасат,
а нощем бродят самодиви.

Съзирам муле. Дим се вие.
И църквица, до шия в кал.
Уж чудо бях ви обещал,
пък то Исус на кръста гние.

Пасе си мулето – това е.
От истината – ни следа.
Поне до утре сутринта
ще дишаме кой както знае.

Има още →