Никога няма да забравя това преживяване.
Миналата година отидох на културен туризъм в Казанлък – на премиера на книгата на Румен Денев „Люлка на вселената”. Закъснях, колкото да заваря залата в дома на Чудомир претъпкана до средата на коридора отвън, а Гранитски – на финала на речта си. Пробих си път и успях да се вмъкна вътре, права до стената и със затаен дъх, така плътно притисната между другите правостоящи, че с мъка успях да бръкна в джоба си и да изключа звука на телефона.
И Румен започна да чете поемата.
Никога няма да забравя въздуха в залата, пропит с внимание. Хората, които слушаха почтително, без да помръдват. Пренесох се в един възрожденски свят, в който общността се събира, за да покаже на по-учения уважение и да се поучи от него. Имаше нещо толкова красиво в това, всички заедно да чуем думи, които са извън ежедневното. Всъщност – извън реалността, каквато я обитаваме обичайно. Думи, които ни отварят врата към друга, по-висока реалност, показват ни я достъпна и очакваща нас. Представих си как поемата на Румен Денев е като боичка, която оцветява въздуха и прави видими вратите към другия свят. Към друг свят.
Това се случи в Казанлък, читав и запазен град. Градецът К…

Сега чета „Град България” и се радвам от сърце.
Хитреци имаме много, мъдреци не достигат.
В „Град България” мъдрецът Румен Денев е събрал свои статии, излизали във вестник „Искра” – есета, мнения, наблюдения  върху други текстове, събития и факти. И се е получила една книга – практически наръчник, учебник по философия.
Философията като любов към мъдростта, като радост от мисловните игри, като удоволствие от пъргавината и младостта на ума.
(В нашето общество философските занимания не се насърчават и рядко са на почит. Ако чуеш да признаят някого за философ, най-вероятно ще добавят и „дървен”. Ние сме народ, който се подиграва на философите и уважава господа, но най-вече дървения господ.
Тези изрази ме потрисат. Развеселяващи и потресаващи изрази – дървен философ, дървен господ.)
В есетата на Румен Денев ми доставя удоволствие свободата, с която той оперира с фактите и разсъжденията, гради хипотези, излага аргументи, моделира възможното минало и възможното бъдеще. Дори на местата, където асоциативните вериги стават твърде хлабави и ми се приисква да проверя този или онзи факт, скоковете на мисълта ме замайват и забавляват. Приисква ми се и аз да имам този размах, тази смелост и в същото време – задълбоченост.
Тази книга ме вдъхновява.
Ветрилото на темите е твърде широко. В деня, в който си купих книгата, най-напред отворих на съдържанието и си избрах за начало едно есе, „Поезия и истина”.
Там пише така:

„…Поезията е истина, но тя е скрита като тайна зад думите. Всяко буквално възприемане води до лъжливата преценка, че четем безсмислици и безобразни абракадабри. Читателят може да реши основния поетичен въпрос: Кой е глупакът: аз или това стихотворение?” по два начина. Но най-често отговорът е: „Стихотворението, т.е. поетът.” Защото да признаеш културното наследство, събрано в поезията, за по-мъдро от теб, означава изкачване на стръмнина, а всяко изкачване е свещено усилие…”
„…Искам да защитя поезията, като казвам какво тя не е… Тя не е „нещо за душата”, а душата е нещо за поезията. За поезията, която е устрем към истината. Под „нещо за душата” обикновено, по-точно винаги, се разбира някакво гъделичкане на стомаха и други органи. Гъделичкане на самодоволството, че ей го на, без усилие летиш по пързалката надолу в един световъртеж от сластолюбие, сребролюбие и властолюбие…Художественото пространство може да бъде изчистено единствено с навлизането там на прекрасното и възвишеното. Прекрасното може да измести и да изтласка във въображението на народа всички тия осакатени, извратени и шантави изображения, които го пълнят…”
„…Образът не се гони с тояга, а с друг образ. Може би ще си помислите, че говоря за абстрактни неща? Не, това е от конкретно по-конкретно, защото касае на първо място, но не само, заплахата, която представлява виртуалното пространство за децата. Но кой ли в тази наша България, в тази голяма детска градина, не е в някакъв нравствен смисъл подрастващ?…”
„Град България”, политическа фантастика.
Румен Денев.