На 14 септември от 18 часа с Елена Панайотова ще бъдем в шатрата на издателство Жанет 45 – шатра 19 и ще ви очакваме с нетърпение, да се срещнем и да се радваме заедно. За приказките, за лятото и морето, за любовта, а също и безпричинно, просто защото се виждаме.
За „Криминален клуб „Четвъртък“ – „Последният дявол“
Криминален клуб „Четвъртък“ пак въздава справедливост
Запуши си ушите. Чакай, по-добре аз.
Някой път не е никак приятно у нас.
Много страшно се карат. Ама ти ги обичай!
И недей да ги гледаш. Казах ти, не надничай.
Зад дивана е тясно и по-малко се чува.
Ако някой те търси, на заспал се преструвай.
Те ще спрат. Още малко. Ето, млъкнаха вече.
Ти пък се разрева, малко плюшено мече…
Официална строга нота към себе си на младини!
Какво ще подобри живота ми, без много да го промени:
Не си дебела! Довери ми се – това от снимките го знам.
Да, даже и на най-нелепите, на тези, дето те е срам
като ги гледаш, и на тези, които те изпълват с бяс,
какво момиченце си… Леле! Какво момиченце бях аз…
Не си ненужна, жалка, смешна, неловка в модните неща.
А и да беше – много важно, да не е краят на света?
Да знаеш колко е трогателно това, че всеки ден грешиш.
И сто пъти да се заричаш, пак с грешките ще продължиш.
Наивността ти упорита във навици се вкаменява.
Звуча навярно снизходително, но всъщност ти се възхищавам.
Детенце, как да ти се скарам, как мога да ти дам съвети,
когато е пределно ясно: ти си по-умната от двете ни.
Защо се събуждам със болка в главата?
Защо е чаршафът на топка в кревата?
Край мен – стадо тежко преяли комари,
кракът ме сърби и ухото ми пари.
Защо няма кой да направи кафето?
Защо под прозореца не е морето?
Защо е съдбата ми толкоз нелека,
че утре съм даже и на зъболекар?
И как се очаква от мен оптимизъм,
щом зная, че трябва след час да излизам?
Лъчи като мечове слънцето вади,
а аз се втечнявам на локви и вади.
А още е осем часа! Ами в три?
Я спри се бе, юли! Наистина, спри.
Недей да се свършваш. Стой тука. Постой.
Такъв, отвратително жегав, но мой.
Така бързо всичко се сменя. Изчезва.
Което се позадържи, ме разглезва,
а после и то си отива – и край.
И лошо, и хубаво – всичко ми дай.
Любовта я заровили жива.
Тя не искала да си отива.
Преценили, че е неуместна,
неудобна, печално известна,
прекалено боляща, трептяща,
през нощта – недискретно искряща,
прекомерно разкошна без нужда,
чак-пък-толкоз, съмнителна, чужда,
да, красива, но ако ги видят!,
ако лоши очи им завидят…
И за да не пострадат излишно,
деликатно, решително, скришно
я прибрали най-долу във шкафа,
обинтовали я със чаршафа,
закопали я в стара саксия
и преляли й капка ракия,
и усещали – още тупти,
но си казали – Бог да прости,
и се правят, че нищо не правят,
и търпят, и така я оставят,
и си мислят – с това ще се свикне.
Смешни хора. Тя пак ще поникне.
За някои работи трябва кураж.
Във Пловдив на главната – време за плаж.
Онез бели шатри не са на везира –
Алея на книгата там се намира.
Там книги продават, мастило се лее,
от жега люти, пред очите чернее,
там слънцето спряно сърдито пече…
Обаче човека като го влече,
надуши ли книги – за него е рай.
Не знам колко градуса по Фаренхайт
и колко по Рихтер, Шпонхойер и Карник.
Под шатрата е, меко казано, парник.
Блестят за примамка заглавия нови.
Напет господин във кошовете рови
и ценност безценна открива с отстъпка!
Книжарят потръпва от радостна тръпка!
Направил е удар… но слънчев, уви.
Все пак търговията някак върви.
Прииждат дечица, рисуват рисунки.
По Мая Дългъчева – „букви и цунки“.
И майки, които прелистват поезия.
Красива старица – виж, внукът й глези я,
държи я за лакътя, носи вода.
Една поетеса пристига, и да,
два броя читатели вече я чакат.
Маришките чайки прелитат и крякат,
Марица е близо, морето далеч.
Една стройна бабичка от Челопеч
издирва „За билките дето… от Требен…“
Виж, облаче бяло! Но шансът е дребен.
Все пак доброволците търсят чадъра.
Колежките правят ей там дъра-бъра,
а пет мафиотки – библиотекарки
подготвят комплот със книжарките жарки.
Животът кипи и асфалтът потича,
но който дълбоко и вярно обича
хартията, книгите, и да чете,
щастливецът, който отглежда дете,
самотният, който си търси компания,
със тях – книгоманът, обхванат от мания,
на здравия разум веригите чупят,
минават през пъкъла – книга да купят.
От първа ръка и със точност го знам:
и аз съм от тях, и аз също бях там!
Специално за Гери от Жанет, перпетуум мобиле и литературен герой, с любов от тепето до небето!
Този пост е безумно дълъг, но не успях да използвам функцията „More“. Поне блогът е в хармония с живота ми, няма море за мен тази година.
Лятна снимка
Днес прането изпръхва
изведнъж, на момента,
и градът си отдъхва,
цял във злато и мента.
Светлината узрява,
зачервена и сочна,
и следобедът става
за запомняне точно –
ето босите лапи
на детенце в количка.
Ето цвят, който капе.
Ето свят.
Ето всичко.
Мария Донева 