Любовта идва. Нищо не може да я спре. Пролетта идва.

Добър ли си, лош ли си – никой не те пита. Идва. Настръхваш, страх те е. Място не можеш да си намериш от радост. Цъфтиш. Капе ти косата. Излизаш за пръв път тази година без яке. Вали те дъжд. Събличаш се. Вадички вода ти текат по гърба и между гърдите. Дишаш.

Любовта идва. Нищо не може да я спре. Лятото идва.

Ходиш бос. Храната ти мирише на секс, не, от ръцете ти е. Всичко е вкусно. Не спиш цяла нощ, всичко е като на сън. Всичко е сън. Свършват черешите. Свършват ягодите. Свършват кайсиите. Ядеш праскова в морето, солена е, с пясък. Намираш стъпките на чайките. Тъмно е, светло е, горещо е.

Любовта идва. Никой не може да я спре. Идва есен.

Пастелна, сладостна, изведнъж изкрещява от удоволствие. Всичко е на зърна, разкъсаните домати, презрялата диня, накрая дюлите. Загръщаш се в прегръдка. Дланта ти е топла. Вали те. Плачеш. Любов. Хапеш. Вкус на кръв, вкус на желязо. Неразделни. Кой да знае, че слънцето било толкова сладостно.

Любовта идва. Никой не може да я спре. Зимата идва.

Студено-топло-горещо в бърз ритъм. Червено вино. Коледа! Ти си ми подаръкът. Червено и златно. Всички кокали болят, разпукват се ставите, нарове пълни с кръв, изобилие, плодородие, целувка пред огън. Всеопрощаваща. Дълга. Любов. Не е утеха за смъртта, нито награда за живота, любовта е любов.

Нищо не може да я спре.

Тя няма как да се заслужи
и няма как да се изстрада.
Не се старае – не е нужно.
На двора с  циганите сяда.

Със някой стар вдовец се смее,
подсеща го да се избръсне.
Излиза да си поживее.
Препива, после спи до късно.

И се събужда пролетта.
Чете, разлиства ми писмата,
и ме сдобрява с паметта,
и ми разпява тишината.

Дърветата стоят красиво
на обичайните места
и цветовете им отиват.
Благодаря за пролетта.

Когато цъфнаха бадемите,
една въздишка – от големите,
от немите, от най-разкошните –
се претъркули по небето.
Олекна въздухът, и хората
си разсъблякоха умората
и страховете – полунощните.
И се усмихнаха. И ето:

след ден ще се завърне зимата,
и междучасието в климата
ще свърши. Ала до тогава
ще си припомним лекотата,
с която вкусно се целувахме.
Скръбта, с която се сбогувахме.
И нежността – че продължава.
Ще си разпролетим сърцата –

заради храбрите бадеми.

*

Навярно ще те разпозная,
когато вече ще е късно.
Когато е отминал краят
и ябълката е откъсната,

когато Раят е изгубен
и няма с теб да го намерим,
и даже въздухът е груб, и
най-близката мечта е вчера.

Какво ще е? Ще ми е мъчно,
ще плача дълго, със наслада.
От себе си ще се отлъча.
Ще спра (за малко) да съм млада.

Ще си припомня, че те искам –
голяма новина, честито! –
че вече няма да сме близки,
че има дни – защо са дните? –

че има нощи – нека пукнат!,
да идват, аз ще ги прегазя,
към теб сърцето ми ще хукне,
но аз от тебе ще го пазя.

Дали ще е необратима
промяната? Не вярвам. Май.
Но тебе още ще те има.
И мене ще ме има.
Край.