Жена от захарен памук –
ефирна, ароматна, сладка.
За празника е само тук.
Но празниците траят кратко.

Тя цялата е панаир
с гледачки, песни и животни.
И топъл, всепоглъщащ мир –
когато млъкне и се кротне.

Целувки, смях, искри… И мрак.
Тя плаче, като се сбогува,
а няма да се върне пак.
Но ти си знаеш, че си струва.

Аз живея на края на своите сили.
И защото съм силна, аз живея далече.
Прибери ме при теб, по-наблизичко, мили.
Изтощена съм вече.

Благоуханен селски ден.
Дори врабчетата усещат,
че за покой е отреден.
Кокошките подреждат нещо.

И циганите на коне
препускат във далечината.
И знам, че този ден поне
ще дишам светлина и вятър.

Пръстта се рони като хляб.
И съм добре. И огладнявам.
И чувствам страх, но тих и слаб,
че бързам и че закъснявам.

И гледам малката река
и чудно, че не се тревожа.
Тревата галя със ръка,
и хрумва ми, че е възможно

да дойда пак, и този път
за много дълго да остана,
и дните ми да потекат.
Да се посея, да се хвана,

да пораста. Да бъда тук
и никъде да не отивам.
Да имам хармоничен звук.
Да ми е просто и красиво.

Минават циганите пак.
Една пчела край мен кръжи
и люлякът й дава знак,
че днес ще й принадлежи.

Аз на кого принадлежа?
Напечена от слънце, ставам.
И съм добре. И се държа.
И се гневя. И си прощавам.

Искам днес да ти кажа…
Просто да ти прошепна,
че и мравката даже
става великолепна,

щом погледнеш отблизо
как с краката си боси
под земята чак влиза
и товара си носи.

И че мравката ситна
се обвива с воали
и посмява да литне,
щом любов я погали.

Тази мравка умела,
лъскава от умора,
се оказва по-смела
от големите хора.

Тази мравка, по-тиха
и от сън на тревичка,
в тези няколко стиха
е по-важна от всичко.

А в минута случайна,
в съвпадение лудо,
може ти да си тайната,
може аз да съм чудото.

Затова остави ме
да повтарям унесено
хубавото ти име,
да го сложа във песен,

във ума ти да влизам
като вятър във стая,
да те гледам отблизо
и да те опозная.

Одисей е само минувач.
Няма начин да се опознаем.
Прекосява стъпкания здрач
и се скрива в къщата под наем.

Просто пребивава в този град.
Даже след години не е местен.
Погледът му всичко пипа с глад
за лица, подробности и вести.

Явно е от онзи вид мъже,
дето спят с изпаднали богини.
Само с хитрост е въоръжен
и е тежко наранен със минало.

Идва. От храната ми яде.
Някой път леглото ми споделя.
Но дори във мен, не е със мен.
Не е с мен най-много във неделя.

Тръгва и така жестоко крачи,
сякаш иска просто да замине.
Той изглежда като минувач.
А живея с него от години.

Звънкат капки и тупкат в пресен мъх и на камък.
Светлината си слага шал от тънка коприна.
Бели стъпки от сняг са останали само
в долчините от север, но и те ще отминат.

И дърветата плахо си наострят листата,
за да чуят как зимата най-подир си отива.
Едно мъничко птиче акордира гората,
затова нито звук не отеква фалшиво.

Какво зелено, хубаво дръвче
е сливата, прилежно прецъфтяла!
Побързала е да се облече
във други дрехи. Вчера беше бяла,

но вече не е булка, а снаха,
и с новата подредба леко свиква.
С надеждите, с пчелите и смеха,
с дъжда нехаен, който топло бликва.

Обикната, приета, от дете
в очакване да ражда и да шета,
със всяко клонче бърза да расте,
за да надмине другите дръвчета.

Любовта ще направи живота ти ад.
И това ти е ясно. И това е известно.
За петнайсет минути ще те върне назад,
там, където ти беше свободно и лесно.

Ще си имаш очи, ще си имаш крака,
ще си имаш цъфтящо и преливащо тяло.
Всичко пак ще е твое. Ще е точно така,
както в светлото, чисто, ненапито начало.

По-добър, по-усмихнат, търпелив, озарен,
със щастлива тревога, поносима и мека.
След петнайсет минути, щом останеш без мен,
ще е ад. Ще е ад. Ти го знаеш. Но нека.

Кончетата нежно стъпват по тревата.
Малките копита тупкат меко-меко.
Всичко е притихнало. Не подухва вятър,
нито слънце грее. Някъде далеко
старите врабчета нещо коментират.
После замълчават. Кончетата спират.
Ето ги – застават прави. Силуети
тънички и живи. Гледат.
Всичко свети.
Всичко е красиво.

Стопи се последният сняг,
съвсем неусетно изчезна –
спестявания на бедняк,
трогателни и безполезни.

Задават се дни – на тълпи,
със тропане, с ропот и с трепет.
И как ще ги изтърпи
душата ти с празни шепи…

Изгледаха ми се очите от гледане,
но щъркел не видях.
Полетата се зеленееха,
а между боровете смело
заравяше ръце небето
и ги приглаждаше на път.
Огромни щъркови гнезда
като изсъхнали сладкиши се ронеха,
а край реката
по-ярко слънцето блестеше.
И аз се носех по водите
на придошлата ранна пролет,
макар че щъркелите бяха
на среща с някой друг, не с мен.

Отново си далеч от пролетта.
И нямаш ни една любовна мисъл.
Какво да си прикриват със листа
дърветата? И както ходиш кисел,

по миглите снежинки се лепят,
а къщите са бели като булки.
Не хора, а кокичета вървят –
със преспи върху шапки и качулки.

Палта дебели – топличко под тях.
Примижват замъглени очилата.
И вместо яд, на теб ти идва смях
от капката, полазила в яката.

И вместо в лед, снегът минава в кал –
кафява, сочна и мекосърдечна.
О, явно ти не си добре разбрал,
и пролетта не е съвсем далечна.

Изящна смърт,
бъди любезна.
Дари ми кротко да изчезна.
В теб като бебе да се гушна.
Бъди със мен великодушна.
Прегръдката си не спестявай,
не бързай.
И не закъснявай.

Бадемовият цвят моржува –
със сняг си мие личицето.
Сега ще видим колко струва
желанието, със което

напираше да се излюпи
и на света да се покаже.
Бадемовият цвят се къпе
с вода от пресен сняг. И даже

се радва и поруменява,
и бухва като морска пяна.
И пролетта внезапно става
хиляда пъти по-желана.