От макове и слънце лятно
блести оранжева реката.
Гласът на жаба проехтява
и цопва в свежата река.
Защо е толкова приятно
когато ми държиш ръката?
И как ръката ми познава,
че е във твоята ръка?

Мълчим и си вървим полека.
Дъждът е мил, ще ни изчака.
Поспираме на всяка крачка
като замаяни пчели.
От влагата пръстта е мека.
Смокините са пълни с мляко.
Тъга внезапно ме ужили,
ала почти не ме боли.

За да опазиш любовта си
от хищни скитащи любови,
да я затрупаш със украси,
в градината да я заровиш,

да й измислиш тайно име,
в измислен дом да я заключиш,
да я приспи сънят ти зимен,
да се превърнеш в нейно куче.

И да стоиш. Да остаряваш.
И нежността да се смълчава.
Изопнат като пред опасност,
която все не се задава.

Лятото на тежки капки
зрее в твърдите смокини.
Слънцето е златна шапка
на жена с къдрици сини.

Мърка въздухът безшумно
над трептящата й пазва.
Вятърът е нежна дума,
но не зная кой я казва.

Виж я само каква е!
Как очите ти грабва!
Някой да я извае –
цял живот ще му трябва.

А пък тя разцъфтяла
между вчера и снощи.
Съвършена е цялата,
а раздипля се още.

И разгръща ухания.
И полюшва плисета.
И събужда желания
във мъже и момчета.

Всичко в нея е сладко,
и въздишка, и поза.
Тя е кротка и кратка.
Тя е твоята роза.

Мария

Я го гледай как мяука
и си търси правата,
жива топчица малка
със уши над тревата.

Цяло пух и тревога,
като сиво глухарче.
Да те взема не мога,
мило малко другарче.

Дребен кресльо със лапи,
разпищян възмутено
и готов да ухапе.
Няма място при мене.

Аз съм толкова важна.
Аз по цял ден работя.
Тъй че ще ти откажа,
смешно пухкаво коте.

Храбро сбръчило чело,
някак си ще изтикаш.
Порасни. Бъди смело!
И не спирай да викаш!

ТТ

Котараче пършиво
със невчесани лапки,
в цвят опушено сиво
и на белички капки.

Изтъкан от достойнство,
същи мъничък тигър,
уж е сам, а е войнство
и ядосано мига.

И с опашката нервно,
отривисто потрепва.
Само нещо да мерне
и във скок се отлепва.

И минава край мене
с бавна, горда походка.
Славно котешко време
на храна и разходка!

Уж не търси милувки,
уж не чака на грижи,
а приема целувки
и блажено примижва.

Топло мърка, не бяга
щом до него си ти,
и на лапките ляга,
и започва да спи.

Светлината се промъква
с огромни котешки лапи.
Острите й нокти
отпарят ивици от съня.
В сивия сумрак
лицето ти изглежда далечно.
После изгрява слънце.
Тигрите на светлината
полягат върху нас.
Лицето ми върху твоето.

Сърцето ми вирее
добре във безнадеждност.
То от студа умее
да кондензира нежност.

От страх да се захлопне,
от смях да се разгърне.
И да избяга с тропот,
и скоро да се върне.

Сърцето ми отдавна
тупти на ти с тъгата.
Безшумно и безславно,
в една безкрайна дата –

на пътя между вчера,
което още гасне,
и утре – ненамерено,
но важно и прекрасно.

Надежди го окъпват,
примамват, обещават..
Сърцето не пристъпва.
Мълчи и устоява.

Ям череши и плюя костилките
с неотменното право на жител
и поклонник на късния май.
Във зелено покарал навсякъде,
тротоарът се пука и диша.
Разсъблечени, само по пролет,
по ръце, по крака и по радост,
се разхождат момичета, щъркели,
шадравани, небета и къщи.
Аз си махам предишните думи
и езикът ми, гол при черешите,
с цяло тяло вкуса им прегръща.

Не те искам такава,
облечена цялата.
Нека аз съм ти дрехата
и пак аз – огледалото.

Нека аз съм леглото ти,
нека аз съм ти книгата,
да съм кърпа, която
до под дупето стига,

и водата от душа,
разтопена по шията.
Да те ям, да те пуша,
да те дъвча и пия…

И когато, по грешка,
се окажеш без мене
да усетиш – горещо е,
но ужасно студено.

А пък аз, остарял,
тих и необитаем,
натежал, опустял,
като къща под наем

без стопани, без мишки,
даже без квартиранти,
по-смутен от разнищени,
разкопчани тиранти

да побързам, и лесно
пак при теб да се връщам
за да мога, естествено,
да си те напрегръщам.

Цветята са дори и там,
където не минават хора.
Цветът ухае див и сам,
разлиства се, расте нагоре,

на гости кани си пчели
и вятър гали го приспивно.
Замисля ли се той дали
стои добре декоративно?

Дали ценител и естет
със одобрение ще кимне…
Цветята си цъфтят навред,
без ред, така, както им скимне.

Непреброен зелен народ.
Природни весели прищевки.
Едногодишен тих живот
между звезди и еднодневки.

Великата идея
се свежда до едно
прозрачно, разводнено
мастилено петно,

което те подсеща
за радост или жал,
за твое лично нещо,
с което си живял,

което те е гряло
в студените ти дни,
или се е видяло,
че ще те вледени.

Големите идеи
са само силует.
Пътеки и алеи.
Но ти вървиш напред

със своята си крачка,
със своите крака.
И ако нещо значат,
изречени така,

то се дължи на тебе,
че си ги чел и писал.
Великите идеи
без тебе нямат смисъл.

Прибери се скоро.
Къщата те чака.
Твоята умора
ще просветне в мрака.

Дрехите сънливи
в гардероба шушнат.
Чакат търпеливо
вещите послушни,

Дойдеш ли, безшумно
ще въздъхне всичко.
Твоят дом е дума,
ти си нейна сричка.

Красива красота.

Красива.

Дъждът лицето ми измива.

Гнева ми вятърът издухва.

Глухарчето без звук избухва.

Медът разтапя се във чая.

Мълча

и гледам

и не зная.

Не съм от тук.

Без час.

Без дата.

Мълча и вдишвам

красотата.

Мъчи се да вали.
Нищо не завалява.
Нищо не ме боли.
Нищо не ме спасява.

Нещо ще се реши.
Някак. Дори без мене.
И ще ме утеши
люляк с ръце зелени.

Пътят крачи и накрая стига
в селото. Нататък е небето.
Като от картинка в детска книга,
църквицата, пребледняла, свети.

Седнала е между два кипариса
на тревата, за да си почине.
Покрай нея всички хора стари са,
кретат и почти ще се споминат.

Църквицата е като момиче,
дадено на село при роднини.
Утрото във слънце я облича
и я гушва, за да не настине.

А отвътре, в тъмните си стаи,
тя въздиша, бременна с икони.
На тамяна свежата омая.
Свещите, които сълзи ронят.

Църквицата е като момиче,
бременно, и плаче, и се смее.
Учи се да пази. Да обича.
И смъртта. И другото след нея.

Да е малка и да остарява.
Като звън в небето да се блъсне.
Да прощава и да се прощава.
Да благовести и да възкръсне.