Лятна снимка

Днес прането изпръхва
изведнъж, на момента,
и градът си отдъхва,
цял във злато и мента.

Светлината узрява,
зачервена и сочна,
и следобедът става
за запомняне точно –

ето босите лапи
на детенце в количка.
Ето цвят, който капе.
Ето свят.
Ето всичко.



***

Вече късно се стъмнява.
Сенките са светлосини.
Тъмното се утаява.
С две светулки се разминах.

А пък миналото лято
не видях дори едничка!
Някой ми ги е изпратил,
за да не вървя самичка.

Не че нещо… но добре е,
някой като те наглежда.
Буболечка – а изгрее
в тъмното, и го разрежда.




Щурците регулират небесния поток

Щурците регулират небесния поток,
подсвиркат и размахват кафявите си лакти.
Звезди нетърпеливи, приготвени за скок,
потропват и се смеят и своя ред дочакват.

Затичват се и после се мятат през глава,
и драскат по небето със светли тебешири.
Кой може да заспи при всичкото това –
звезди отгоре падат, щурци отдолу свирят…




Конче от размекнат карамел

Конче от размекнат карамел
със опашка пъди маранята.
Облак тъмносин се е навел
на една целувка от земята.

Въздухът е пълен със трева
и със билки. Въздухът лекува.
Кончето с красивата глава
в маранята трепка и танцува.

Слънчевият реотан жужи
и искри над кончето се ръсят.
Облакът е хладен и тежи.
Тънката му риза ще се скъса,

и във кадифе и акварел
ще засвети мястото, където
кончето от топъл карамел
ще отпие глътка от небето.




Юниии!

Обуто със сандали от трева,
върви си слънцето и лайка ръси.
Такъв неделен, весел юнски свят
съм виждала, но само във съня си.

Такъв зелен, и жълт, и син, и бял,
на капки, на цветчета и на точки.
И слънцето с пилотския си шал,
което скача дама върху плочките.

Една несериозна синева,
която всичките ми грижи грабва.
Ще си запазя малко от това,
защото сигурно ще ми потрябва.




Добре дошло, мило лято!

Лятото не мигва нощем,
после дреме в автобуса.
Слиза, хубаво и рошаво,
и забравя да закуси.

То часовници не носи.
Губи фотоапарата си.
С интерес разглежда босите
смешни пръсти на краката си.

Смее се, и се смущава,
и от всяка сянка трепва.
Лесно се сприятелява,
след това тъжи свирепо.

Лази като буболечка –
сок от праскова към лакътя.
Топло като хляб, препечено,
как да не обичаш лятото?




Знаете ли!

Знаете ли! Вече
има слънчогледи!
Слънцето напече
раменете бледи.

Със крака златисти,
с избелели рокли,
във росата бистра
билките се мокрят.

И се изпаряват
светли аромати.
И се вкоренява
тъничкото лято.

И израства бързо –
захарно и млечно.
И цъфти. И връзва.
И изглежда вечно.




My Favorite Things (Петък)

Сутрин се будя два пъти по-лесно.
Нещо очаквам – добро, интересно.
Даже кафето е с друг аромат.
Петък изгрява над тихия град

Всички колеги са странно учтиви.
Юлските жеги припламват красиви.
Има ли дъжд, той донася дъга.
Петък е ден, забранен за тъга.

В петък се смея дори без причина.
В петък живея, за да си почина.
Всички омразни неща са зад мен –
петък е празник, най-сладкият ден!

Всеки ден душата страда,
мъчи се и греши.
Петък е нейната лична награда,
за да се утеши.

Нови обувки и кино във мола.
Дълги целувки с език с алкохола.
Петък без разум, без рамки, без край.
Петък е демо на земния рай.

Скучни четвъртъци, съботи бледи.
Мазни недели с досадни съседи.
Вторник студен, понеделник свидлив.
Петък е точният ден да си жив.

Всеки ден душата страда,
мъчи се и греши.
Петък е нейната лична награда,
за да се утеши.




Летните обувки на дъжда

Летните обувки на дъжда
още се търкалят на тавана.
Те тежат от прах и светлина,
но на мене може да ми станат.

Ще обходя нечия душа,
ще изтичам по въжето с дрехи.
И един човек ще натъжа,
а на друг ще донеса утеха.

И ако дъждът ми стане гост,
ще се вмъкна тайно през комина.
Ако му харесва да е бос –
ще ми кимне и ще ме отмине.





***

Как са се наслънчогледили всичките полета!
Как са се нащъркелили всичките комини!
От трева с железни мускули пука се шосето.
От жужене и бръмчене няма как да минем.

Спираме. Дебел е вятърът, жилав, козуначен.
Между две села проточен, зад ухото – с китка.
Подминава ни каруца. Малко бебе плаче.
Нивката си обикаля житената питка.




Небето пие от земята

Небето пие от земята
и затова е прашно цялото.
И паркът окосен отмята
на сенките си одеялото.

Врабци се мият край пръскачките
сред капки и дъги дантелени.
Жени разсеяно провлачват
походките си карамелени.

Неделно сънено живуркане,
зашеметено и безцелно –
безплатна шарена притурка,
подпъхната под понеделника.





201…

Още 200 километра
спорове със джипиеса,
още 200 километра
скучно е, не знам къде съм,
още 200 километра
боже, колко сте досадни,
още 200 километра
с крак изтръпнал, гладни, жадни,
спи ми се, недей да пееш,
много глупаво се смееш,
хайде, натисни газта,
пречите ми да чета,
кучето пърди ужасно,
тлъст си, много ми е тясно,
стига, правиш го нарочно,
казвайте кой пръв започна,
спрете, искам да изляза,
я изпревари камаза,
оставете ме на мира,
бързо, още два-три тира,
кой ти даде тая книжка,
изразителна въздишка,
дупка, дупка, магистрала,
Айседора Дънкан с шала,
(утре ще ти купя шал)
газ, спирачка, ляв педал,
колко е далеч морето,
чак ми липсва бедежето,
виж, дървото, дето бяга!
всички млъквайте веднага,
ще играем ли на нещо?
ох, ужасно е горещо,
ох, ужасно е студено,
аз пътувах споделено
и човекът беше странен,
ако взема влака ранен…
банския не си ли носиш…
брат ми, явно си го просиш…
аз шофирам – аз решавам…
о! това ли заслужавам?!?!
давай, всичко ти се пише,
хора, на какво мирише,
аз ви казах от одеве…
199…





Изгрев

То беше много тихо.
Черупката си счупи.
В съня си се усмихна,
и после се излюпи.

Докато всички спяха,
нахрани се с прохлада.
Перата му блестяха
от мед и лимонада.

Във полог от небе,
в гнездо от облак летен,
протегна се добре,
примигна, и засвети.





Приказка, поръсена със захар

От жега слънцето припада
във блясък, мараня и дим.
По скалата на шоколада
е време да се разтопим.

По скалата на сладоледа
е време да се разтечем
на локви лепкави и бледи
от мляко, захар и бадем.

И само дългите завеси,
и само хладното легло
спасяват бялата принцеса
в трептящото й облекло.

Сладкарско, ароматно лято
от мента, лед, вода и бриз
й сипва бавно хладината
в прозрачен кукленски сервиз.

Приижда сън, но кой заспива,
ако от жега се топи?
Едва-едва шумят, сънливи,
сребристи сънени липи.

Принцеса мека, уморена,
със цвят на роза, с меден дъх,
прегръща лятото зелено
върху легло от влажен мъх.




Под облаците

Под облаците бледи
в началото на юли –
надясно слънчогледи,
наляво – лавандули.

Дъждът ми сипва глътка
златиста и лилава,
и от една прегръдка
сърцето ми узрява.





Къщи в мрак

Къщите се сместват да наклякат
с охкане и гукане край пътя.
Между тях минава бавно мракът
и внимава да не ги настъпи.

Керемидената перушина
леко им докосва и приглажда.
За да могат да си отпочинат
ги успокоява и разхлажда.

Шушнат и разгъват аромати
сребърните жилави смокини.
Къщите въздишат в тъмнината
и сънуват минали години.

Слягат се стените омаляли,
и насън пердетата им трепкат.
По стъклата тихичко ги гали
мракът с кадифените си клепки.




***

Лежи лениво светлината.
Аз пъпля, със латекс в косата,
и всичко боядисвам в бяло.
Удобно времето е спряло.
Стената с плоската муцуна,
просторът, опнат като струна,
прането между двата свята –
на парата и на водата,
домът ми, бял, чак захаросан,
приветлив, мил и нескопосан.
Аз – бояджийче-аджамийче
търкалям топчето-сирийче
на стъкленото градско лято,
и всичко е така познато,
повтарящо се и спокойно,
чак ми харесва да е знойно,
преструвам се, че си играя,
и не приемам да призная,
че лятото е прашно, потно
и по-самотно от животно,
и примирено, уморено,
солено и ожесточено…
Аз боядисвам, цапам, капя,
жужа с муха, комари хапя,
и съм съвсем като големите
с боя замазвам си проблемите,
и правя точно като баба си,
сама си казвам: Хапвай, слаба си!,
каква съм всъщност – някой знае ли,
който узнае – ще ме трае ли,
добре съм си така, събирам се,
подреждам се и ремонтирам се,
под фойерверка на мушкатото
аз боядисвам в бяло лятото.



***

Лековито, дъждовно,
все по-малко остава,
помрачняло, гръмовно,
все по-хубаво става,

от искри заслепено,
във прегръдка приспано,
в празник засуетено,
подарено, избрано,

писва, бие се, тича,
среща поглед в тълпата,
като мед се разтича
и подслажда тъгата,

зрее, рони се, капе,
хрупа бучки лед, пари,
и копнежи го хапят,
и му пеят комари,

общо, слято и цяло,
вдъхновено и силно,
в самота подивяло,
аскетично, обилно,

тежко непоносимо,
вероятно последно,
безнадеждно любимо,
ще изчезне безследно,

щом петелът прекърши
глас на крайната нота,
лятото ли ще свърши,
или свършва животът?





***

То няма граници точни
и собствена територия.
Не знае, че е започнало,
а вече пише история.

Записва я, но на пясъка,
и после с крак я изтрива.
Запалва огън. Загася го.
Завива се и заспива.

Отвива се и премръзнало
дочаква изгрева ранен.
Лентяйства. Диша. Не бърза.
Решава си да остане.

И тъкмо свикне и пусне
листа и корен невидим,
и стане зряло и вкусно –
решава да си отиде.

Животно, птица и риба,
обувка, лодка и къща.
Непоносимо, невидимо,
направено за прегръщане,

то няма герб, нито знаме,
и от държава в държава
върви, омайва и мами,
променя се, продължава,

вълшебно прелетно лято,
искрящо, златно и течно,
изчезва, точно когато
решиш, че вече е вечно.





***

Баба вече я няма, но дворът й още не знае.
Той цъфти, зеленее, блаженства с пчели и ухае,
той във слънце се къпе, и трепка, и се издокарва.
Той е млад и напъпил, на всичко разчита и вярва,
той се хвърля с листата напред във водата, в небето,
той е глезен и гален и ласкав, с петел във сърцето,
със щурец под петата забързана и работлива.
Той е млад и зелен. А пък баба защо си отива?
Те са влюбени, двамата, влюбени и всеотдайни,
те си имат мечтите, победите, малките тайни,
те си взеха и дадоха всичко, което си имат,
баба пак беше млада, баба беше му стара любима.
Той така се старае, този двор, да я радва и храни.
А пък баба сънува, затворена, още от лани.
Във кутия в пръстта баба спи, като бебе повита,
а на двора кънти и цъфти от любов плодовита.
Вече ранното грозде се бистри. Дали подозира?
Баба вече я няма. Трудът й по-бавно умира.





***

Морето прелива, над август прелива.
Остава си тук, а пък август отива
прилежно и тихо да чака реда си
през нощи пространни и дни все по-къси.

Морето искри, към септември посяга,
сънливата пяна в краката му ляга,
чорапа му мокри и той се събува,
на много зает и сърдит се преструва,

а после се смее и цял се съблича,
като за последно по пясъка тича,
а то е „като”, и не е за последно,
и лятото не, не изчезва безследно,

макар че си тръгваме, с гръб към морето,
със пясък в обувката, сухи, но ето:
и куфарът празен върху гардероба,
и банският, все по-пристягащ при проба,

и всякакви картички, гривнички, миди,
които да хвърлим така ни се свиди,
са явни свидетелства и доказателство,
че лятото, негово светло сиятелство,

след не много месеци пак ще снизходи
и дини ще реже, на плаж ще ни води,
и ще ни улавя на слънцето в мрежите,
и ще ни изпълни със смисъл копнежите.

Защото дори ние там, сухопътните,
тревожно следим ще ни вземат ли мътните,
ще има ли работа, как ще изкараме,
с кого ще преспим и с кого ще се скараме,

но знаем – през цялото скапано време! –
че август в прегръдките си ще ни вземе,
да, август отишъл е да си почива,
но ясно се чува – морето прелива…





Проявете малко деликатност!
Лятото и без това разбира.
Сигурно не му е най-приятно
да повтаряте, че ще умира.

Със уши зелени, с остър слух
тъжните ви думи то дочува.
И настръхва мекият му пух.
И тревожни сънища сънува.

То си е приготвило за край
дрехите най-бели и искрящи.
И се чувства толкова замаяно,
че не иска никакво изпращане.

Иска до последния си ден
да е силно, младо и красиво.
И в сърцето си е убедено,
че по своя воля си отива.

Затова не говорете с жал,
че било за малко и за кратко.
То си има всичко – тънък шал,
чаша, неизписана тетрадка,

книга с пясък, прежалим багаж,
разлюлян хамак във чуждо село.
То се е целувало на плажа.
То не помни – затова е смело.

То минава само. Не тежи
раницата му на раменете.
Лятото за нищо не тъжи.
Затова и вие не тъжете.


Август, разтопен и ласкав

Август, разтопен и ласкав,
объл, сочен като праскова,

изнемогващ за докосване,
ферментиращ, захаросан,

очарован и разнежен,
хрускав, ментов и крайбрежен,

гали те и те разсмива
август, който си отива.





Пладне

Динята с трясък се чупи на едри кристали.
Сянката ляга под ореха. Слънцето пали
дълга цигара и пуши със поглед премрежен.
Съска тревата с гръб остър и натаралежен.
Не е съсед – лично жегата блъска със чука.
Въздухът грее и от електричество пука.
Котката тупва в прахта с кост от нещо откраднато.
Плътно и тежко, пресяда на гърлото пладнето.





***

Летата бяха глупави преди
и мислеха, че ще живеят вечно.
А пък това за малко се роди
и закипя, избистрено и течно.

Нощта му има сребърни рога,
денят му е перо от птиче чудно.
Най-герестото лято до сега
преди разсъмване е вече будно.

Сърцето му е гребен на петел.
Сърцето му е ягода и диня,
и който го опита, става смел
както преди, преди, преди години.

Пристига тук, възседнало коза,
и сянката на ореха го гушка.
Горещо, под езика – със сълза,
на пръстена – с едно зърно градушка.

Златисто, с драскотини и следи,
с адрес, записан в скъсана тетрадка.
Летата бяха нежни и преди,
но днешното е сто пъти по-кратко.





Цвят и прах

Под липите прецъфтели
плочките са пожълтели.
Въздухът е като чай.
Чувство за тъга и край.
Топло, сладко и протяжно.
Под езика ми е влажно,
и солено, и горещо.
Искам да си спомня нещо,
да завяхна като рана,
нещо сигурно да хвана,
някак нещо да направя,
да се спра, да се избавя,
да забравя всеки страх.
Под липите – цвят и прах.






***

Хайде да излезем на открито.
Лятото на тишина е щедро.
Изветрява чаят от липите.
Виж светулките какви са едри.

Всяка сянка има двойно дъно,
с по една звезда, наум прибрана.
В тази тишина ако потънем,
само два щуреца ще останат.

Нещо хубаво градът сънува
и изглежда мирен и вълшебен.
Помогни ми да си дотъгувам.
И прощавай, че не е за тебе.





***

Лятото иска далеч да пътува,
но е объркано и се страхува.
Как да замине само. И с кого ли.
Как уморително е да се моли.
Има и работа. Има да шета…
А си мечтае за всички морета!
Гледа ръцете си. Още са млади.
Лятото млъква и почва да глади.
Парата пари. Вън птиците… Чуват се.
Хората ходят. Говорят. Сбогуват се.
Дишат. Прегръщат се. Плуват. Живеят.
Лятото ляга на пода. Сивее.
Чака. Не знае какво. Но не спира.
Нито живее. Нито умира.




На остров Юли

Морето ме изхвърли на брега
на пъстър и невиждан още юли.
Във всяка капка пърхаше дъга.
Към хълмовете с профил на акули

подскачаше по камъни и прах
пътеката, накриво закопчана.
Къде съм – отначало не разбрах,
а как ми се прииска да остана…

От всякъде до всякъде – море,
и пак се чува как земята зрее.
До юли щом човек се добере,
поне за месец топло ще живее.

На пролетта безсолната вода
изчезна, изпари се и изтече.
Перо от страх и стъпка от беда –
били са тук, но вече са далече.

И весели щурци, родени днес,
се смеят и се бутат във морето.
На остров Юли – звънкият адрес,
на който ще си приютя сърцето.






***

В очакване кога ще те целуна,
прелиствам часовете като книга.
Светулките си вдигнаха катуна
и вече няма кой да ми намига.

През юни на човек му се обича.
Дали ще дойдеш скоро, аз не зная,
а трябва да получа – спешно, лично –
една целувка сладка най-накрая!





През август слънцето…

През август слънцето намира
заспалите лица по плажа,
опитва се да ги кремира,
а те напразно с крем се мажат,

аламинут порозовяват,
загарят, след това прегарят,
на пясъка се разтопяват,
цвърчат, запържват се и парят,

във собствен сос, и във водата
опитват се да се спасят,
топят се като в марината,
на закачалки нощем спят,

преяждат с миризлива цаца,
обливат се в парфюм и пот,
мухите с апетит ги кацат,
докато падат на белот,

накрая мидички си взимат
и се прибират след което,
и после цяла дълга зима
мечтаят само за морето.




***

Първа сладостна смокиня.
Август – удостоверен.
Няма скоро да отмине
мекият слънчасал ден.

Няма с мигли кой да трепне
във следобеда дълбок.
Даже въздухът ми лепне,
гъст и напоен със сок.






***

Твърда като камъче,
остра като пламъче,
раковина вита, от къде се взе?
Аз почти се сещам,
аз си спомням, само че
споменът залита с пясъчни нозе.

Явно от дълбокото
и от синеокото
свят му се завива. И му се лети!
И му става опако.
Я кажи, ами ако
нещо недовършено вика и кънти?

Там, под керемидата
шарена на мидата,
май че е останала капка от море.
Мисля да я занеса –
нека си отиде –
у дома морето да си я прибере.





***

Хълмове като хлябове –
ароматни, горещи.
Слънчогледи, орязани
като счупени свещи.

Богомолците вече
са се скрили, но чудно,
че полето напечено
не изглежда безлюдно.

А добро, обитаемо,
влиза в старост красива.
То примижва замаяно,
то по обед почива.

Над земята ожъната
слиза слънцето свише.
И пръстта е разгърдена,
и отдъхва, и диша.





Лятото…

Изгоряло, наранено,
смазано и наводнено
свито, костеливо, болно,
сгърчено и недоволно,
жарко, хванато на тясно,
беззащитно и опасно,
вяло, със ръце примрели,
разсъблечено до скелет,
тъжно, изтощено, грешно,
безпросветно-безутешно,
стиснало във зъби мрака –
лято. А така го чаках…





Слънчогледите

Слънчогледите свалиха
жълтите си ореоли
и лицата си откриха –
кръгли, потъмнели, голи;

прави, сухи, уморени,
без перца, без огърлици,
във очакване вглъбени
недоспали лунатици.





***

Стихнали спокойни сенки.
Залез, разтопен в позлата.
Спомени. Мечти стаени.
Лястовици над вода.

Мислите пристъпват бавно
по баира на тъгата
като зърнати далече
млечни сънени стада.




Гурбет

Лятото отива на гурбет.
Скрива под езика две-три ноти,
взима куфар, смелост и билет
и навън отива да работи.

Изкатерва делничния ден,
вечерта звъни с усмивка бледа.
И гласът му май е променен –
от водата и от сладоледа.

Или от обичания звук,
който хуква в кабела проточен.
Лятото сънува, че е тук.
Че е шумка в ледено поточе.

Щъркелът на него му е брат,
само той езика му разбира.
Те една квартира там делят
и пари за пътя си събират.

Върнат ли се – пак като преди.
Ех, какъв живот ни чака, братко…
Лятото багажа си реди.
У дома! За лятото…
За кратко.





***

Маковете тичат след колата
с алени изплезени езици.
Лумналото ароматно лято
се разпада на искри от птици,

на пера от огън, на жарава,
на възторг, на радост, на красиво.
Пътят се извива. Притъмнява.
Ние се топим. И си отиваме.





Стихотворение за охлюва

Със трепереща брадичка,
сякаш че ще се разплаче,
охлюв зад листо наднича
и през сенките прекрачва.

Посивял от жега, потен,
разкопчал непрана риза,
той е толкова самотен,
че от къщи не излиза.

Той от нищо няма нужда.
Той почти не пазарува.
Още в тъмно се събужда,
и до вечерта кротува.

Със пердета на очите,
с вейка от метла в ръката.
той едва праха помита,
и посяда на земята.

Пази си едно забравено
копче от палто на мравка.
Той е домакин по навик.
Той е охлюв във оставка.






Estate

Когато
се върнеш тук, ще бъде топло лято.
Морето разсъблечено ще свети
и чайките ще ходят по брега.

Тогава
тъгата може би ще ме остави,
с лице, избистрено от дъждовете,
и със ръце, студени от снега.

Този бряг ме спасява,
когато нямам сили да те няма,
тъгата е от облак по-голяма,
и аз се утешавам с този бряг.

Ще бъде лято,
и юни ще се върне, ще доплува,
ще ме приспива и ще ме целува,
и ще ми вземе цялата тъга.





***

Август ме дели от есента.
Август неумело ме закриля
и ме спира да не отлетя,
докато не съм събрала сили.

Милва ме. Косата ми плете.
Носи ми от облаците глътка.
Аз съм му жена, но и дете,
а пък той е целият прегръдка.





Хоп!

Ах, то е толкова малко –
потъва цяло в тревата.
Крачета като писалки
и гръбче с фина позлата.

Уши, които внимават,
опашка като ветрило.
Такова конче минава,
премигнеш – хоп! – и се скрило.

Тревата ври и ухае,
погледнеш – хоп! – лайка бликне.
И само майка му знае
къде е, как да го викне.

Такова конче изящно,
в сърцето – хоп! – ще ти влезне.
И е красиво, и страшно –
че може – хоп! – да изчезне.





Август протяга се дълго

Август протяга се дълго и бавно –
топлото време разглезва.
Мокър след банята стъпки оставя.
После следата изчезва.

Гледа в хладилника – алена диня.
Август багажа си стяга.
После чак, мисли къде да замине.
И засега го отлага.






15 август

Вярването на жените
е приложно и домашно.
Те опитомяват дните
и така не им е страшно.

Вярват, че ако ги няма,
към децата им наднича
друга майка, по-голяма,
и ги пази и обича.





***

Кукумявка една
си разхвърля крещенето,
после пак – тишина,
и искри от топенето,

и светулки, звезди,
и лъщят песъчинките,
и луната блести
и си ръси стотинките.

Блага, галена нощ
с топлината на тялото.
Гладък летен разкош
от потапяне в цялото.





***

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?






***

Жегата пие от мен
и ми взима от влагата,
пари звънтящият ден,
светлината се сляга,

облаци ниски, мъгла
и жужене на пясъци,
страх като остра игла
и тревога на тласъци,

жълта и суха трева,
прах дори под клепачите,
охлюв съм, дишам едва
и не мога да плача.

Въздухът мазен и сух.
Нито лъх от движение.
Гръмва следобедът глух
просто от напрежение.






***

Времето не се променя
и Луната е прилична.
Вън листата са зелени.
Който може, ме обича.

Музика, каквато искам,
вее тихички дантели.
Облаците слизат ниско.
Чаша ментов дъжд споделят.

Равновесно. Неподвижно.
Хладинка във дрехи ярки.
Под дърветата безгрижно

юли спи на пейка в парка.





Юли

Едно врабче притихва
до златния му глезен,
и юли се усмихва,
чаровен и разглезен.

Щастливо се съблича
и тялото му свети,
когато се затичва
да скочи във морето.




Защо е толкова приятно

От макове и слънце лятно
блести оранжева реката.
Гласът на жаба проехтява
и цопва в свежата река.
Защо е толкова приятно
когато ми държиш ръката?
И как ръката ми познава,
че е във твоята ръка?

Мълчим и си вървим полека.
Дъждът е мил, ще ни изчака.
Поспираме на всяка крачка
като замаяни пчели.
От влагата пръстта е мека.
Смокините са пълни с мляко.
Тъга внезапно ме ужили,
ала почти не ме боли.





***

Лятото на тежки капки
зрее в твърдите смокини.
Слънцето е златна шапка
на жена с къдрици сини.

Мърка въздухът безшумно
над трептящата й пазва.
Вятърът е нежна дума,
но не зная кой я казва.





Ваканция

Няма начин да ми писне,
даже ако сто години
си разказвам и описвам
алените тежки дини,

вкусното месо, водата,
хляба, ниските маслини,
музиката, тишината,
жегата, която мина,

щастието и морето,
бистро, светло и прозрачно –
място за живот, където
красотата нещо значи,

и босилека, и чая,
и смокините, които
още от далеч ухаят.
Близкото небе. Звездите.

Лозето. Земята мека.
Как дъждът прахта целува.
Как спокойно и полека
може да се съществува.






Сладко

Луната е като котлон,
а покрай нея – на кристали
звезди от мента и лимон,
от капки мед и портокали.

Небето тихо се топи
и в гъстите му, сладки пари
щом вятърът се потопи –
той пръстите си ще опари.

И свеж, и лепкав мирис тук
теченията ще довеят –
на нежен захарен памук,
и на звезди, които тлеят.






***

Моренце – светла чужда къща,
в която, голи през деня,
щастливи хора се прегръщат,
от удоволствие крещят,

от радост и от слънце парят,
докосват се, докато плуват,
заспиват, будят се, изгарят,
и неохотно отпътуват.





Уважаемо лято!

Наглеждай си комарите,
че вършат безобразия.
Отглеждаш тия твари
като говеда в Азия.

Нахални, тъпи, тлъсти!
По босичките лапи,
по пръстите, под пръстена
се пъхат да ме хапят.

Не искам да изреждам…
следите всичко казват.
Виж вече как изглеждам!
И ти не ги наказваш!

Нощта – безсънна, жегава.
Навсякъде сърби ме.
Комар. Преследвам него,
но той от твое име

безчинствата си върши
и кръвното ми вдига.
С един замах ще свърши.
С която искаш книга.

От нещо много дребно
любови се разтурят.
Ти, лято, си вълшебно,
но имаш и кусури.

Това е изпитание
а дружбата ни стара.
Виж, обърни внимание,
защото ще се скараме!





Щастие

Недоказуемо щастлив,
вървиш.
И само ти си знаеш,
че точно в този миг си жив,
че мокрият цимент ухае,
че русото момиче спря,
изтръска клечка от сандала,
и за секунда ти замря
щом зърна линията бяла
на кръста й, златист, кафяв,
със лекичка следа от бански.
И колко си добре, и здрав,
и дишаш просто великански,
и бързаш ей така, без цел,
от радостта да стъпваш бързо,
и се усмихваш, чист и смел,
със всички смели хора свързан,
щастлив, усмихнат и велик,
свободен, със сърце открито.
Един прекрасен, светъл миг
те озарява. И отлита.





***

Вали дъжд на парцали,
вали дъжд на откоси,
и водата ме гали
между пръстите боси,

между пръстите пясък
и във чехлите тиня,
и каквото донася
този дъжд – ще отмине,

ще отмине небето,
смешно мокрият юли –
като нещо, което
мимоходом сме чули.






***

Нека да се спре на пет без десет
слънцето, омекнало и зряло.
Не че точността не ми харесва,
но сега го искам закъсняло.

Спрете кестените – да не падат!
Славеите – без прощални песни!
Аз не искам лятото да страда,
ако в някой хубав сън го стреснат.

Нека кротичко си досънува,
да си полежи, да се протегне.
Стане ли готово да пътува –
есента багажа му ще стегне.





Диагноза

Лятото си плаща
за тарикатлъка –
хремата го хваща
и преглъща с мъка.

Като залез тлее
гърлото червено.
Лятото немее
и е уморено.

Пръстите си скрива
в дългите ръкави.
Вкъщи си отива.
Киха. Чай си прави.

То да е завито
никак не обича.
Спи, на точка свито,
и не си прилича.

И не е щастливо,
че е изменено.
И му е горчиво.
И му е студено.

Слънцето е бледо.
Хоризонтът – тесен.
– Край на сладоледа.
Пипнало съм есен!






Да.

Топлинката сутрин се успива,
все по-трудно, все по-късно става.
Роклята й, жълта и ръждива,
е започнала да отеснява.

Лятото за път ли се приготвя?
Светофарът на луната свети.
Лястовиците са нервни котви,
напосоки хвърлени в небето.

Топлинката зрее, натежава.
Ляга си, преди да падне мракът.
Лятото защо си заминава?
Сигурно ли е, че ще го чакат?





Докато се усетим…

Докато се усетим – и кестен ще изтропа,
и орех ще извае горчивата си ядка.
Във гроздето прозрачно ще се свари сиропът,
оси ще се замаят – лютиви, сухи, сладки.

Докато се усетим, ще се търкулне – обло,
безценно, тънко, златно, със звън – като монета,
като бисквитка – слънце – във пяната на облак,
и ще сме пак без лято – докато се усетим…





Стихче, което се умилква

Сутринта валяло дъжд
и ръцете ми са хладни.
Мигна ли дори веднъж,
лятото ще се разпадне.

Сол и пясък и ръжда
палят в гърлото ми суша.
Лятото ще задържа,
само ако в теб се сгуша.





Наистина ли?

Дъждът, по-сладък от шира,
със дълги капки ме облива.
Наистина ли ще умра?
И вече няма да съм жива?

Във някой сочен следобяд
ще спре изобщо да ме има,
и чуруликащият свят
ще ме покрие със килима

на ароматната трева.
И с трепет, с облаци, с жужене,
заети много след това
ще бъдат всички тук. Без мене.

Вода. Земя. И благодат.
И няма да е по-различно.
Освен за моя собствен свят,
за който аз се грижа лично.

Ще се разпадне на перца,
трохи, иглички от елхите,
и думи – галени деца.
Дали ще ги осиновите?