Мило бебе, издръж!
Нищо, че си мъничко.
Поеми си веднъж
въздух чисто самичко.

Оживей. Заживей.
Умно. Храбро. Голямо.
Мило бебе, здравей.
Поеми дъхче само.

После пак. После пак.
Кислорода опитай.
С малък кукленски крак
пелените изритай.

Помръдни. Погледни.
Научи се да плачеш.
Тези няколко дни
ти си имаш задача:

да задишаш само.
Значи – да оцелееш.
Знам, че малко си, но
моля те да успееш.

Мъчи се да вали.
Нищо не завалява.
Нищо не ме боли.
Нищо не ме спасява.

Нещо ще се реши.
Някак. Дори без мене.
И ще ме утеши
люляк с ръце зелени.

Пътят крачи и накрая стига
в селото. Нататък е небето.
Като от картинка в детска книга,
църквицата, пребледняла, свети.

Седнала е между два кипариса
на тревата, за да си почине.
Покрай нея всички хора стари са,
кретат и почти ще се споминат.

Църквицата е като момиче,
дадено на село при роднини.
Утрото във слънце я облича
и я гушва, за да не настине.

А отвътре, в тъмните си стаи,
тя въздиша, бременна с икони.
На тамяна свежата омая.
Свещите, които сълзи ронят.

Църквицата е като момиче,
бременно, и плаче, и се смее.
Учи се да пази. Да обича.
И смъртта. И другото след нея.

Да е малка и да остарява.
Като звън в небето да се блъсне.
Да прощава и да се прощава.
Да благовести и да възкръсне.