Колко променливо тупа
сърцето ми в теб.
Дай да подишам дъха ти.
Тук никой не може да влезе.
Правим си свят,
в който нямаме тайни. Не зная
как ще се справя без тайни. Стихвам,
заспивам,
смесвам се с теб като вятъра с въздуха.

*

Иво ми звъни по телефона:
– Мамо, боли ме гърлото, след училище ще мина през личния лекар.
– Еехх… на мен ми трябва едно направление от него, но няма да може ти да ми го вземеш…
– Защо?
– Абе не става.
– Да не е за гинеколог?
– Да. Не върви ти да отидеш при доктора и да му кажеш – добър ден, дайте ми едно направление за гинеколог.
Иво мисли 5 секунди и намира решение:
– Нищо де, аз ще кажа, че е за един мой приятел.

Предстои страхотна музикална седмица в моя красив град – джаз и срещи с чудесни музиканти.

Най-после и JAP в Стара Загора – на 14 юни от 19,30 – на открито.

Ех, че хубаво! 🙂

Има още →

Не сме в силата си.
Не сме в радостта си.
Душата ни постоянно е някъде другаде.

То се вижда по мобилните телефони. Постоянно ги носим със себе си в очакване някой да ни повика.
(Телефонен повик с три букви.)
Постоянно желаем да сме някъде другаде и говорим с други хора, не с тези около нас.

То се вижда по десетките часове на денонощие, прекарвани в интернет.
По безкрайния чат в мълчание.
По въображаемия секс с непознати, докато партньорът ти спи самотен в леглото ви.

Душата ни е другаде.
И умът ни.
И сърцето ни, затова общуваме без душа, работим без мисъл и в работата ни няма сърце, пулс, дъх и дух.
И не си я харесваме.
И още повече искаме да се махнем.
И сме изтощени от повдигане на пръсти и от протягане на ръце към това, което никога няма да видим.
И ако го видим, вече няма да го искаме.

Не сме в силата си.
Не сме в радостта си.

Измъчва ме носталгия по тук.

Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи в тъмни килери.

Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,

твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.

Цветето. Вазата. Сянката. Шепотът.
Точно ей тази светулка във шепата.

Значи е важно, причина си има
именно аз да ти бъда любима.

Както със теб сме смутени и смешни,
за да ме видиш, когато те срещна,

важното, тихото, страшното, нежното –
твоето нещо, това, неизбежното,

то ни е чакало, то е избрало
да сме си заедно, да сме си цяло.

*

Приятели, книги, детски играчки.
От това може да излезе един доста приличен рай.

Снимката е направена от Силвия Димитрова на премиерата на „Добавено лято“ в книжарница Хермес по време на „Пловдив чете“, вчера. 🙂

Литературен фестивал „Пловдив чете” 2012

6 – 11 юни

Аз ще хвана началото – утре следобед ще отида да видя какви деца учат в Гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“ – един учебен час само ще бъда там, между 15,40 и 16,20… нещо такова.

После ще видя откриването.

После аргументирано ще се възхищавам на книгата на Евгени Черепов „Добавено лято“ в книжарница „Хермес“ – Централ от 18:00.

После – цялата програма е на мое разположение.

🙂

Когато те обикнах,
тъгата беше сенчеста поляна
със шипки и със гущерчета,
стрелкащи се в лайката.
Понякога отивах там
да помълча
и да погледам облаците.
С времето
нашата любов порасна
и се разпростря,
модерен град с предградия
с музеи и сладкарници.
Подземната железница
на нашата любов
препуска;
площадите й
са окичени със знамена.
А цял един квартал
с небостъргачи
и с непрогледен трафик
е тъгата.