Тъгата кротко си стоеше
в един заглъхнал ъгъл.
Безкраен пухкав шал плетеше.
Кой беше я излъгал,
че ако чака и мълчи,
ако е търпелива,
ако по нищо не личи,
че диша и е жива,
ще стане Най-добра тъга,
ще е от мед по-сладка…
Тъгата чакаше – кога.
Дали ще е за кратко?
Ще я обикнат ли? Дали
ще я прегръщат често?
Дали ще спре да я боли?
Ще стане ли по-лесно?
Във ъгъла й захладня.
Тя шала си наметна.
А после някой я видя
и въздухът просветна.
И този някой я прие.
С гласа си я изрече.
Тя не усети от кое,
но не тъжеше вече.
Уж беше същата тъга,
а с нова, зряла сладост,
по-леко дишаше сега,
приличаше на радост,
разсея се, подскочи чак,
парче сладкиш си резна,
издиша всичкия си мрак,
засмя се и изчезна.
Мария Донева 
Как искам да съм, Боже,
точно тази тъга!
Ако не може сега,
след време…, ако може.
Това просто ме уби – уж едно ведро такова, даже малко детинско, а толкова дълбоко! Прекрасно е!
🙂
Толкова силен и красив образ и така непретенциозно и леко „нарисуван“! Прочетох си го няколко пъти, но пак не успях да разбера как излиза от прости думи тази МАГИЯ…Благодаря, Мария!
Толкова силен и красив образ и така непретенциозно и леко „нарисуван“! Прочетох си го няколко пъти, но пак не успях да разбера как от прости думи излиза такава МАГИЯ…Благодаря, Мария!
Аз благодаря 🙂