Тези възрастни хора
се държат за ръка
и е мило и странно,
че ги виждам така –
тя с домашно елече
посред градската жега,
той – прилично облечен,
тя – опряна на него.
Той – почти беззащитен
с тези ключици тънки.
Тя за всичко го пита.
Тя го води навънка.
И несигурна, мека
се огъва земята.
Те напредват полека.
Те си плащат водата.
Малки дядо и баба,
уморени от път.
Плащат тока. И хляба.
И каквото дължат.
Мое мило, любимо,
аз като остарея,
ти дали ще ме имаш,
както той има нея?
Мария Донева 
това ми е любимо стихотворение 🙂
някак ми напомня за любимата бийтълсова When I’m Sixty Four и как въпросът ‘ти дали…’ ме вълнуваше наистина, едни 25+ години назад 😉
оооо, тази песен ама много ми харесва!
Пу, заплювам си го за колекцията ми „Бастунчета“! Ето още нещо избрано от нея, поздрав за теб : http://www.youtube.com/watch?v=fdHPtW5CGS4 Дано темата има продължение.
имаш си такава колекция?! 🙂
много сметки, много нещо… 🙂
Много, много, много хубаво!
о, благодаря! 🙂
Не бих искала да навляза неподготвена във възрастта на бастунчетата.
Затова усърдно събирам полезен материал и настройвам антената.Няма да бързам в последния момент я. А възрастта, оказва се, може да се окаже много готина всъщност, стига да я погледнеш с мъдри и добри очи.Дано я доживеем!
Pingback: Репетиция за премиерата. | Мария Донева
Мдааа… много е добро…
Обаче аз няма кой да водя… И мен няма кой да ме крепи …
Та такъв е живота. Трябва да си го живеем с усмивка 🙂